Риалити нереалност

Риалити форматите не са създадени за елитарна публика - те целят да ви покажат мръсно пране, размазания грим на (wannabe) звездите, махленските им спорове и пиянските им залитания. Не очаквайте от малкия екран телевизии с претенциите да са обществени да ви облъчват с безбрежно знание - това са телевизии за масите, а масите, независимо дали ви харесва или не, обичат хляб и зрелища.

Проблемът идва тогава, когато зрителят не съумява от махленското да си направи изводи за обществено значимото, когато гледа на повърхността и отказва да се гмурне по-надолу, когато гледането на телевизия се превърне във фоново занимание. Тогава магията на телевизията изчезва и тя става говореща кутия, която акомпанира докато готвите, перете, гладите или плетете на една кука. И за това вина, разбира се, има и самата телевизия.

Тя си отглежда безкритична публика, която се засища със сух хляб и вижда шоу във всеки див битозивъм. Тя възпитава непретенциознна маса и няма против останалият т.нар. елит да не му дреме за нея, защото той е взискателен и по тази причина не е твърда аудитория, не е сигурна бюлетина в урната на въпросната медия. Но можеше поне ей така - от срам, да има нещо в програмата и за него, пък било то с риск рейтингът да не удари тавана.

Има едно странно, различно, тъжно на моменти, разминаване между телевизията, която всички ние уж искаме да гледаме и онова, което получаваме в действителност. Това чувство се засилва все повече в последните месеци. Витае усещането, че някъде нещо неизменно се е объркало и връщане назад няма. Тазгодишният телевизионен сезон в България го доказва по ужасен, но неуспорим начин.

Според реалността на малкия екран у нас всеки се връща на село. Ако случайно попада в малката категория на хора, които не са имали скорошен сблъсък с родното село, то непременно бива запратен в неговото най-дълбоко дъно, за да мине по хранителната верига и да се научи. Дори шоутата, в които талантът, а не окарикатуряването на родната действителност, е по-важен, пак изглеждат като неизменния сблъсък човека vs. селото.

Въпреки че бяхме скептични към „Фермата" по bTV, там например прави впечатление интересният каст. Имаме налице, че и на село, почти всички стандартни типажи от българската действителност - бивш затврник, бивш военен, бивш полицай, рускиня, бивш имам, спортист, стриптизьор, гей, типичен селски човек, типични градски мацки...

Любопитно е да наблюдаваш как стереотипи се затвърждават или рушат, как наглед хрисими хора с кауза излизат интриганти, как поколенията неминуемо се сблъскват, как религията разединява, но и приобщава, как общата цел, пък била тя и чист обор, сплотява хора, които иначе не биха били дори познати, или напротив - кара ги да се мразят неистово.

И все пак я има онази нотка на задължително опростачване, която сякаш се появява, за да заложиш на сигурно - че рейтинг ще има, че и висок. Жени целят със стрели макети на опонентките си, не липсват скандали за кашкавал, полицай и гей от Пирдоп се хлъзгат по намазана с олио плоскост, за да може зрителят под мустак да се подсмихва. Междувременно в студиото добре познати съмнителни авторитети си развиват кухите теории, само за да напомнят за съществуването си.

Миризмата на обор и простота се носи от родния екран като народна музика от дома на чичо Пешо бакалина. Тя е такава част от натуралитета на родината и онова, в което телевизионното пространство се е превърнало, че вече не прави чак такова впечатление. И въпреки вонята, иззад пелената й можеш да видиш наистина интересни взаимоотношения между хората, които, колкото и да не ни се иска, са валидни за голяма част от българското общество.

Докато едни решават да гледат "Гласът на България", в който Миро се държи като предрусал котарак, който е намерил скритото мляко, а останалите не знаят защо точно са там, други избират The Voice USA. Американското, английското, дори австралийското реалити предаване са на светлинни години от онова, което българската телевизия предлага, при това с претенцията, че е някакъв топ продукт. Продукт, след който ти можеш да си стоиш спокойно вкъщи, хапвайки доволно на дивана и необезпокояван от никого да се подиграваш на хората, които гледаш.

Музикалните риалитита си остават най-голямата заблуда. Там почти липсва психологическият елемент, който те научава на нещо за взаимоотношенията между хората. Там чисто и просто едни хора пеят кавъри, оценяват ги съмнителни капацитети на база това колко добре са пресъздали песни, които нито са написали, нито могат да усетят.

И в крайна сметка печелившият се радва на къса слава и после потъва в забвение или в най-добрия случай се превръща в оня-дето-спечели-онова. В чужбина е другояче - тамошните риалити музикални формати чат пат произвеждат истински звезди - музиканти и/или изпълнители с характер, собствен стил и оригинална идея. Тук обаче всичко е стигнало само до плоскостта на забавлението между 2 сериала и новините и истинският талант, независимо в коя сфера се изявява, не смята за нужно да се излага чрез подобни начинания.

Дори и най-лошите и слаби сезони на американските и британски шоута, които българският телевизионер е закупил и умело моделира по „родните стандарти", са пъти по-добри от онова, което се изсипва в прайм тайма на националните ефири. Да не споменаваме и форматите, които сами сме си измислили по чужд тертип, за да не плащаме лиценз.

Българският „Биг Брадър" можеше да е висококласен продукт. Самата идея на предаването - да изолираш едни хора, да ги конфронтираш, да ги извадиш от зоната им на комфорт, да ги поставиш в неприсъщи за самите тях ситуации - е повече от любопитна.

Но родината успя да я доведе до нови низини. И това беше целенасочено, търсено и искано. И минава за голям успех за родната публика. Нещастни хора, които си изкарват парите с публична професия, се разхождат без грим и се карат за боклука. Изолацията, която е основен фактор, за да се случи "зрелището" в такъв тип предаване, липсва - участниците, особено във ВИП варианта на риалитито, си ходят по участия, влизат, излизат, мрънкат за сьомга, мерят си величието, въпреки че ако не журираха разни конкурси, не се появяваха като вездесъщи коментатори по всякакви въпроси и не се набутваха в риалити формати, отдавна никой нямаше да ги помни.

У нас реалити телевизията не имитира живота - тя показва на масите псевдо реалност, над която или могат да се надсмеят, или за която могат искрено да завидят. Но това не е тяхната реалност. Нашето „София: Ден и нощ" е имитация на нещата, които MTV снимаше преди повече от 10 години. Бездарни актьори пресъздават нереални ситуации.

Къде се е чуло и видяло в България над 10 души да делят луксозен апартамент, да се напиват на „Един неразделен клас" и да нямат нито един компютър в цялата тази обител? Коя „градска" жена, по дяволите, си търси фермер за мъж? Тъжна посредственост, бездарие и налагане на чалга естетика в най-гледаното време. Николета Лозанова с 3 отработени движения на два пръста на дясната си ръка диктува що е то шоубизнес у нас.

Всичко по реалити телевизията у нас излъчва неудобство - за тези, които участват и тези, които ги гледат. А можеше да е иначе. Вместо да си спомням с носталгия за „Добро утро" и първия път, когато познах кой е зад паравана, за всичко научено от „Минута е много", за „Приказки за физиката", за „Под Дъгата" по ММ, за интервютата на Би Би Си, които можеше да гледаме по родната телевизия, е време да свикнем с настоящата ситуация.

Едни удобно избраха да изхвърлят телевизора завинаги. Не можем да ги виним. Но дори те, с апатията си, са граждани на глобалното село. Тяхната взискателност и критичност можеше да е от полза, за да имаме качествена телевизия. Сега магията я няма. Няма човек зад паравана, само кукли на конци пред и зад кинескопа. На кукловодите така им харесва.