Понеже напоследък ме болят очите от статии за това колко ужасен е светът и колко са противни хората, а не съм съгласна, ви пращам този текст...
Ден преди да стана на двадесет и две, светът никак не ми се струваше приветлив. Знаете как понякога - освен парите, не ви стигат нито силите, нито обичта, нито дори часовете за сън.
Как хората, с които работите, съвсем правдоподобно играят идиоти, приятелите ви си имат собствените проблеми, (евентуалният) университет ви тика в ръцете билет за Терминал едно, около вас нараства броят на бездомниците, лудите и мъртвопияните.
И как сутрин тялото ви тежи почти толкова много, колкото завивката и мислите ви взети заедно. Как всичко, всичко заслужава просто да се предадете...
Сигурно се досещате, онази въпросна сутрин закъснявах. За контролно, ама от онези, важните, дето ги правиш при най-демотивиращите преподаватели, от които зависи явяването на единствения изпит, без който не може да се мине в горен курс, да се "вземе" общежитие и т.н.
Ще спестя подробностите и мислите си от злополучното утро... Представете си как, недоспала, тичам след жълтото чудо 280. Хващам го! Дори успявам да седна, да разтворя "Пътеводителя (на галактическия стопаджия - бел.р.)", да надуя радиото и да си помисля, че все пак имам своите 20 забавни минути до университета и ако не друго, днес ще мога да им се насладя.
Чудесна мисъл, бих си я помислила пак, особено в комбинация с Артър и Форд, които тогава се чудят какво общо имат жабите със смисъла на живота. Чудесна тема, която сигурно би ме забавлявала до края на деня, карайки ме тихичко и лудо да се усмихвам в моментите, когато си казвам "Без паника!". (Практически съвет: не четете "Пътеводителя" в градския транспорт, ако нямате или не знаете, че нямате необходимия документ за пътуване.)
Така, в щастливо неведение, че останалите пътници в този момент се наслаждават на общуването с друг тип фантастични герои, аз не разбирам, че идва Моментът. На истината.
Когато изведнъж неумолимото лице на първия контрольор отправя към мен с невероятно любезен и най-вече приветливо-човеколюбив тон любимата на всички столичани по(д)кана "Билети и карти за проверка".
Тогава осъзнавам едновременно няколко неща. Първо, виждам горила. Второ, имам карта. Трето, тя не е в мен. Четвърто, за разлика от мен тя си почива вкъщи. Пето, автобусът е спрял и вероятно не съм единствената, която закъснява за някъде. Шесто, трябва да сляза. Седмо, последното, преди да спра да мисля въобще, на спирката има още четирима контрольори плюс двама полицаи.
Помня как се опитвам да обясня, че картата ми не е в мен. А пък нещото, което тогава съвсем не ми приличаше на човек, нито се държеше като такъв, иска да му дам сто лева или да отида да ми пишат акт.
Аз, все още пазеща самообладание, му казвам, че няма, защото през последните три години съм била нередовен пътник приблизително седем пъти. Опитвам се да си тръгна (в гласа ми вече има нотка на истерия), той нежно ме дърпа за ръката (в този момент аз се убеждавам, че не съм се излъгала в първоначалната си преценка).
Обяснявам, че работя, уча и не спя, че съм сменила чантите и... Той не иска да ме слуша, понеже навремето нямал пари да се запише в университет. Аз млъквам, понеже едва ли имам повече от него, но нищо не мога да кажа.
Сещам се, че бележката от последното зареждане на картата (която за мен тогава беше "скапаната" карта, също както полицаите бяха "тъпите ви полицаи") е още в портмонето ми. Вадя я. Опитвам се да им я покажа. Дори не я поглеждат (вече са двама). Нищо не означавала.
И ей тогава започвам да плача. Спирам да говоря, или поне така си спомням, и сядам на тротоара. Не мога да направя нищо друго, освен да не спирам да рева. (Със сълзи, както не съм ревала отдавна, от момента, в който разбрах че винаги съм била Никой за своя Някой.)
Мисля си как може да съм толкова глупава, толкова разсеяна и на всичкото отгоре да попадна на най-неприятните контрольори в София. Мисля си как всички са живи и здрави и има толкова по-лоши неща, но не мога да спра да плача. Мисля си как сега трябва да дам толкова много пари, които нямам, че имам сметки за плащане, пък с нещо трябва и да живея. Мисля си още как има хора, дето гледат и деца със същите средства, с които аз не мога да живея...
Да, ей такива неща си мисля и усещам как полудявам малко повече от друг път... Докато контрольорите ме инструктират да не разигравам драми.
Тогава се приближава мъж със червена тениска и цигара в ръка. Спокоен, колкото аз никога няма да бъда. Пита ги какво са направили на девойката. Нищо не са й направили, нередовна е и им се прави на интересна. Разговорът (май) спира, аз все така не мога да се събера достатъчно, че да спра да цивря.
След малко същият човек, с червената тениска, казва, че съм му приятелка. Като съм му била приятелка, да ми кажел да си платя и щели да ме пуснат. После... после минава някакво време (сигурно малко) и идва един контрольор да ми каже да се махам. Платили за мене.
Какво? Те не заслужават!
Едно билетче само. Няма проблем.
Да го платя...
Няма нужда.
Идва автобусът и той се качва. Подканя и мен. Аз обаче още не съм дошла на себе си, че да спра да плача и да мога да стана. Автобусът потегля и оставам с любимите си фантастични герои. Те ме призовават да се махам, понеже ги натоварвам.
Понеже плача и изглеждам, сякаш нещо са ми направили. Казвам, че това са си техни лични проблеми и в момента не ме интересуват. Ще стана, когато успея и ще спра да плача, когато вече мога. Искам ли кафе, за да се успокоя. Не, не искам, искам да ме оставят на мира, понеже вече нищо не им дължа. Ама много по-лоши неща имало от това... О, нима?
От онзи ден мина по-малко от седмица.
Дори не казах благодаря. Не реагирах по никакъв начин на чудодейното билетче, не се качих на новия автобус. Не поговорих с човека, който ми помогна да стана. А той нямаше как да разбере, че искам... може би и аз не съм знаела тогава.
Винаги се усмихвам, рядко плача, мила съм с всички, опитвам се да бъда по-добър човек и вярвам че съм, че ставам, че мога да бъда. Също така вярвам, че всеки е такъв. Просто понякога добрата ни част обърква автобусите, качва се в грешния и там билетчетата стават скапани, а полицаите - тъпи.
И така хората се превръщат в горили. И така забравяме да чуем някого. Или да му благодарим.
Пиша всичко това за себе си, за спасителите и за тези, които обркват автобуси... И искам да ни кажа, че винаги някъде наоколо има поне един човек, който е хванал правилния.
И той може да ви даде билетче. И може да скъса (поне временно) билета ви за Терминал едно. И може да оцвети деня в някакъв хубав цвят, например червено. И може да се окаже, че ви е приятел.
Усмихнете се. Кажете му благодаря. Стиснете му ръката. Особено ако е пушач и го срещнете на спирката между УНСС и Лесото. И се усмихнете на контрольора, понеже той може да не е имал силите и възможностите да следва.
Вие имате дори невъзможната усмивка. Невъзможно билетче за възможните пътници.
дааа, чудесно си го е казало детето, наистина има един спасител - появява се винаги като някакъв ангел-хранител, когато най-малко го очакваш
Мда, очевидно невярна история - глобата все още е 10 лева. Иначе не лошо написано - вече отиваме към девети клас...
Какво всъщност се е случило: Дълбоко провинциален зубър без 10 лв. в джоба вкарва провинциална пробивност в действие и завзема стратегическа позиция в автобус 280. Защо зубър? Студентка, която влачи с нея книжка, която е трябвало да прочете в доста по-юношеска възраст и я коментира с неудобно за четене наивно вдъхновение очевидно не е особено напред с материала. Но пък на бас, че в гимназията е била отличничка по всичко. След като минава контролата въпросният субект се оказва ревла от класа, която не спира да хленчи и в автобуса и на спирката и за всеки случай и след това. В същото време дивият провинциализъм прави така, че в очите й градът изглежда като голямата лоша столица - чудовищно място, където хората са горили, а глобата е... 100 лв. Дали има карта или не? Хм, съмнителен въпрос - че кой си носи бележката от картата, без самата нея? Якият хленч в края на краищата се оказва ползотворен, защото на контрольорите им писва от женски драматизации и гледат да я разкарат. За да запазят достойнството си й казват, че някакъв митичен спасител е платил глобата вместо нея. Оттук и неяснотата 100 лв. ли е платил или един билет. Тактиката хваща дикиш и на хленча й омекват краката при мисълта за спасителя, който сигурно е не повече от 5 години по-стар от нея, с апартамент в София и тайно е харесал провинциалното й излъчване. And they lived happily ever after... разбира се само в най-смелите й мечти.
Ейййййййй ама веднага да захапете бе... Значи на мен ми се случи почти същата история преди 4-5 месеца,но тогава нямаше човек с червена блузка Полицая нахален и на мен ми каза,че иска 100 лв глоба или акт..ВЪПРЕКИ,ЧЕ ГЛОБАТА Е 10 ЛВ! И същата ГОРИЛА съвсем недружелюбно ме удари 2-3 пъти по рамото,защооото съм се правила,че не го чувам,а всъщност слушах музика на ipod-а си.. Билетчето бях дала на друга жена да ми го продупчи,защото нямаше шанс да се добера до СЧУПЕНИЯ АПАРАТ и това не бе достатъчно основателна причина да не ме свалят от рейса. След което глобиха момче,което даде билета си на контолата ,а аз дадох своя на него да го продупчи и те решиха да се направят на УТРЕПАНи и го свалиха въпреки,че всички и аз казахме,че си е дал билета преди 4 секунди. Добре,че брат ми беше в същия рейс ,за да ме защити и да се навика на наглия коонтолоа КОЙТО очвевидно няма срам,защото съсем СЛУЧАЙно не даде червен билет на ревящото провинциалистче... АЙДЕ СЕГА МИ КАЖЕТЕ,ЧЕ СИ ИЗМИСЛЯМ..........
@ Милена Ами, аз не схващам какво се е случило точно, за да твърдя каквото и да било - така си го написала... А иначе е важно човек като пише статия, материал, очерк или някво есе като това, което възнамерява да публикува, да прави елементарна проверка на фактите, с цел да не му се смеят. Сто лева пред куп полицаи и контрольори (дори да приемем че са комбина, пак е абсурдно) и после работата се оправя на цената на едно билетче (1 лев), щото пичът е чаровен - еми смешно е сега, няма какво да се лъжем. В истеричния изблик пък прозира зле прикрита хитринка, която вероятно би трябвало да ни опази от глобите, ама не би... Не става така, много хора ги пробват тея тактики - понякога минава, но по-често не. Затова и контролиращите се отнасят мнооого зле към подобни действия. Просто ежедневно стават свидетели на такава ситуация: "- Забравих си картата! Ама защо не ми вярвате сега?... Хлип...хлип? Не? Цивр..цивр? ... Вие сте грубиян и тъпа горила!" ... Опит за бягане... Евентуален успех на опита или хващане, последвано от истерични изблици... Е, как да повярват?!! Другият вариант е причината да е сериозна емоционална нестабилност, която е проблем, а не качество, както се опитва да ни убеди авторката. И все пак да кажа нещо хубаво - има потенциал, може и да се научи да пише добре...
Нещо ми е малко като Андрешко в женски вариант Как ли изглежда същата история през очите на останалите будали от същия рейс, пътуващи с карти за по 60 лева (или колкото там струва).... А иначе премеждията на чувствена дама ронеща безпомощно сълзи биха ме затрогнали дълбоко....но не точно в такава тривиална сцена. Къде продават червени тениски да зема една?
Аман от разбирачи. Слабичко е написано и има бая смислови грешки, но някъде чух, че от бездарен писател става гениален критик.
Абсолютно! Затова е важно отрано да разбереш къде ти е таланта.
Рано е да се каже как ще се развие детето,но е хубаво,че прави опит да напише нещо.Може би,следващия път да ни изненада?!
Статията няма да коментирам, но в един от коментарите мярнах велика глупост. Да наречеш "Пътеводителя.." детска книжка, си е много повърностно, да не кажа елементарно изказване. Това е една от книгите за всички възрасти, прочетена от човек на 15 години ще му разкрие само хумора, човек на 30 ще види дълбоката житейска философия на всеки от героите и безумието на света в който живеем. Една от задължителните книги!
Аз лично, с нетърпение очаквам Takeshi да прочете и перефразира този "бестселър". А докато чакам, ще си късам блузата, ще подсмърчам и ще си бърша сълзите от вълнение. Колко романтично ... Стоманено тяло, червен тишърт, цайси "бъбрек", тридневна брада, студена физиономия и красота. Плачеща провинциално хитра студентка. И двама контрольори, кореняци софиянци, говорещи почти нечленоразделно Задочници в П.У.Т.К.А [Пернишки университет по телекомуникации, компютри и архитектура]. Гражданката от с. Славяново, Плевенско, студентка в Софийския по "Връзки с обществеността". Тази специалност ... защото звучи супер фИешън, "ПиАр" разбий'ш ли, а и защото в община Славяново, в София, а и в няколко европейски столици има крещяща нужда от такива кадри. По данни на плевенски ежедневник. А и няма как да ти купят нова служебна "Дачия" Logan, ако не си ПиАр. Случката с картата е недоразумение, тъй като в "Чавдар"-а от Славяново до Плевен, за четири години контрольора не я е глобил нито веднъж, ако все пак му позволи да мерне цвета на сутиена и. Само цвета, нищо друго. Хитрия поглед е бонус. Ако контрольора предната вечер е прекалил с мастиката. Та плачеща, ми изглежда като женски вариант на Настрадин Ходжа. Не на Хитър Петър, той винаги е победител в шмекериите. Мило. Романтично. "Белана"- та ми свършиха. Почвам с блузата си.
Хей Родриго,хубава импровизация,ама откъде ти хрумна Славяново Плевенско,то се води град,майка ми е от там.
Ex Fenerium Защото е нереална глупост бе билязер. Нека аз да нямам билетче или карта и някой да ми иска 100 лева. Има си ред. Имам лична карта, имам всякакви документи. Изхитрил съм се [или съм разсеян], не е минало и си поемам гяволъка. Да ми пишат акт и да продължавам. Какви сълзи, какви стражари, какви апахи, какъв Робин Худ с червен тишърт? Ако с такава елементарна житейска ситуация не можеш да се справиш, за къде си? Светът бил ужасен, мрън, мрън ... Нищо чудно, утре да прочетем, какво ужасно място е Земята, защото дамската превръзка менте е "изпуснала" или защото ми се зачервяват краката до мъдите когато се изпотя. От слипа от 1 лев, който си купих преди осем години. Ужасен човек съм. Жена ми ми ги купи чисто нови, а аз им разказах играта за пет години. Еба ти слипа ...
Абе къде е Takeshi The Great?
Статията показва доста отрицателни качества и съветвам авторката да си я прочете и да помисли малко, а не да се изкарва жертва, колкото и да е удобна тази роля.