Моментът от историческата действителност, в който живеем, е момент на криза. Кризата като такава обаче е нужна, за да може обществото, изпаднало в безпътица, да осъзнае, че пътят е загубен и нов трябва да се начертае.
Казвам нов, защото нито един от досегашните пътища не ни е довел до задоволителен изход от мизерията и нищетата, които стоически търпим. Именно там е проблемът, че търпим. Търпението е изключителна добродетел, когато се отнася до едно друго измерение на моралното и човешкото.
Аз обаче говоря за политика. Днес за пореден път моето търпение бе изчерпано и аз ще заявя моята позиция, защото скоро може и да ми се наложи цензура.
Времето на криза е време на промяна, тогава наяве излизат или най-добрите, или най-лошите качества на индивида. В този смисъл да подкрепиш - или не, един протест, е въпрос на жизнена позиция.
Защото всеки един от нас прави своя избор, било то с подкрепа към протестиращите, или с игнориране на случващото се. Твърдо дълго мълчах, сега заемам своята позиция. Протестът като такъв е древна римска церемония, която представлява тържествено показване на несъгласието на народа с назначаване на един или друг магистрат.
Декларирането на несъгласие е било свещено право на римлянина. Аз съм несъгласна. Несъгласна съм, че живея в една държава, в която управляващата класа безпардонно и най-нагло смее да убеждава, че черното е бяло, казвайки, че хората не искат избори, че хората не протестират.
Нашата управляваща класа в момента е управляваща класа, която се заобикаля с въоръжена охрана от страх да не би народът да поиска от нея да предаде властта. Не е ли парадоксално? Чудя се кога народът се превърна в злодей? Чудя се и кога хората с мнение се превърнаха в платени, според същата тази криеща се управляваща класа, марионетки. Била съм и преди на куклен театър, но сега ме убеждават, че аз съм куклата в тази пиеса.
Разбирам добре, че отрицанието е най-предвидимата човешка реакция, разбирам, че е и единственият изход за нашата управляваща класа да продължи необезпокояваното си еднолично управление. Всеки ден слушам едни нагли хора, които си позволяват с ехидна усмивка да ме убедят, че с 5 лева отгоре пенсията на родителите ми ще успее да промени живота им към по-добро.
Когато твърдиш, че едно събитие не се е случило обаче, това не означава, че участниците в него ще млъкнат. Днес бях свидетел на поредното нагло присъствие в медийното пространство, но този път от мой колега студент. Той застана гордо и изказа недоволството си от невъзможността да ходи на лекции, поради окупацията на ректората на Софийски университет. Този мой колега запали свещ и се помоли за свободата на храма.
Сега аз от своя страна ще му отвърна със същата метафора. Именно защото пространството на университета е свещено, аз отказвам в медиите да се разпространява един фалшив образ на недоволния студент, който е лишен от възможността да влезе в Университета.
Бих желала да припомня, че неведнъж в нашата история именно храмът е бил обиталище на гонените, на въстаналите, на протестиращите - в днешния контекст. Въпросният колега, по подобие на управляващата ни класа, застана начело на този контрапротест (изключително любопитна дума, сякаш може да се въстане срещу недоволството на недоволните), не само като студент, но и в позицията си на член на младежката организация на Българската комунистическа партия.
Този колега не само няма лекции, които да се провеждат в Ректората на университета, за да бъде някак си недоволен от недоволните, но и не се е появил на лекциите си от последния семестър на миналата година. Знам това, защото съм му колега по специалност.
Този колега опита да създаде Клуб на специалността, уж с цел упражняване на дейност, свързана с научните ни интереси, но това, което направи, е да въвлече други студенти с него и ги задължи да посещават протести на съответната партия, към която той лично има принадлежност. Много от тези мои колеги бяха манипулирани дълго време, докато разберат, че са част от политическа кауза, която не споделят.
Този колега е последният човек, който трябва да застава пред вратите на "Алма Матер" и да декларира несъгласие за развиване на политическа дейност на територията на Университета, като сам той е политически обвързан, а и горд с комунистическата си принадлежност.
Приемането на нещата, такива каквито са, без съмнение, без питане, е безусловен рефлекс на човешкия индивид. Затова аз приех като граждански и личен дълг да покажа другата гледна точка и да обявя несъгласието си с онези мои колеги, които са опозиция на окупацията на Университета.
Всеки един от нас е представител на културната среда, в която е израснал, и поради това е нормална и реакцията на индивида да приема без какъвто и да е предразсъдък понятията, представите и ритуалите на тази среда. Човек ги приема наготово, защото те са наследствени културни образци.
След хиляди години, човек продължава да онаследява идеи за живота, които са се формирали със самата култура, но когато асимилира това знание без всякакво съмнение, без да задава въпроси, без да е убеден, че това е така, без да търси очевидността на нещата, индивидът заменя собствената си индивидуалност и приема Аз-а на социума.
Аз се съмнявам, аз имам своята позиция - аз подкрепям колегите в 272 аудитория, подкрепям и окупацията на Университета, защото не мога и няма да бъда безучастен свидетел на един псевдопарад на онеправданите и лишените от правото на образование, но политически обвързани студенти.
Когато една държава е в състояние на криза са необходими радикални мерки, които да я изведат от безпътицата и най-важното участие е това на студентите, защото нашето бъдеще е пряко засегнато от сегашната ситуация. Аз не говоря от името на протестиращия социум, нито от името на студентския социум, аз говоря от свое име, това е моята гражданска позиция.
Всеки човек има право на избор. Въпросът дали ще се довери на безусловния рефлекс, както го определих по-горе, или ще се усъмни в достоверността на нещата, които му се предлагат като реалии, е въпрос на избор. За да може да направи този избор относно съществуването си, човекът трябва да притежава определен набор от представи за света, с които да си обяснява и чрез които да разбира реалността на живота.
А за да формира сам за себе си подобен комплекс от възгледи, индивидът трябва да е убеден, трябва самостоятелно да е стигнал до истинността и очевидността на убежденията си. Това се случва тогава, когато човекът се самовглъби и погледне "вътре" в себе си.
Горда съм, че съм успяла да разбера нуждата да се съмнявам. Не крия, че като студент в Софийския университет съм научила, че трябва да търся доказателства за истинност и да аргументирам становището си въз основа на тези доказателства, а не да се осланям на политически идеологии и доктрини.
Аз не съм партийно обвързана, не съм дори част от Студентския съвет, не съм платена, не съм ничия марионетка. Аз съм човек, погледнал вътре в себе си и преценил нуждата да е част от едно здраво гражданско общество, което избира само своите лидери. Аз няма да приема управляващата класа да ми казва, че черното е бяло, защото не съм далтонист и защото имам право на избор.
Искрено се надявам, че колегите ми студенти ще потърсят достоверността на нещата, а няма да приемат очевидното като най- лесен изход. Защото да живееш, тласкан механично от нещата, ставащи около теб, да се съгласяваш с едно или друго решение, което ти е наложено, не е достоен за уважение живот.
