Малко се мечтае в тази държава и още по-малко се обича.
Много се живее с илюзията, че има такова нещо като „безплатен обяд" или че някой друг ще плати Цената.
Казват, че е по-лесно да промениш нечии възгледи относно сексуалността, отколкото да повлияеш на възгледите му спрямо парите.
Българинът (като цяло, въпреки че не харесвам обобщенията) не обича, не е научен да спазва закони, правила, уговорки, да съобрази времето си с това на другите, да плаща навреме. Винаги има някакви причини извън него и всеки следващ се оправдава с предишния. Така кръгът се затваря и все си живеем в Параграф 22 или като кучето, което си хапе опашката.
Някой трябва да спре и да поеме отговорност за действията си. Колкото повече са тези хора, толкова повече резултатност ще започне да се постига. Мечо Пух все пак не е случаен. Да му се доверим.
Какво означава поемане на отговорност за собствения живот? Това е осъзнаване на собствената роля в „машината". „Машината" може да е всичко - семейство, работа, държава, свят, цивилизация, природа или просто Аз.
Стремежът към СВЪРШВАНЕ на работата, а не целта ПОЛУЧАВАНЕ на пари е мисленето, което ще промени кардинално ситуацията както за отделния индивид, така и за обществото.
Сгромолясваме се всеки път, защото основите не са стабилни. Живеем върху плаващите пясъци на сбърканите ценности. Страна на оксимороните, не на противоречията.
Отлагането и критиката са проява на вътрешната съпротива да се полагат усилия. Нацията ни в същността си има пораженческо мислене. Първата мисъл е за неуспех, за връзкарство, за ИМАНЕ на пари, а не за печеленето им.
Не се цени и чуждият труд. Атавистична радост извира и бълбука в репликите: „А да видиш сега колко е „лесно" ; К'во си мисли тоя/тая, бе?!; Ще чака - като имам, ще дам." Блясъкът в очите от чуждото нещастие/бреме е вид себеутвърждаване на малкия човек (но не на Чаплиновия), за да се усети успял и победил в сравнението или поне цар на маса с по-голям брой кюфтета.
Трудно се забогатява в България, ако не е тарикатлък или далавера. Честните частници по правило са бедни. Едно от най-трудните неща пък се оказва плащането или „реверансът" за благодарност към някого за извършена вече дейност, услуга и т.н.
Интелектуален труд - какво е това? Отговорът е ясен: „Да дойде да кОпа, да види как се изкарва хлябът!"
Нископлатеният почасов физически труд изобщо не влиза в сметките на работодателите. Има работа навсякъде, но финансовите измерения или не са адекватни или се протакат възнагражденията. Част от работата на работодателя е да плаща, но тук работа е"мръсна" дума. След 21 години няма особена промяна: „Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат." Парите тук се стискат, крият, кътат, спестяват. Не се инвестират, харчат, употребяват според предназначението им, за да се осигури естествения им поток на вливане и изтичане.
Трудът и усилията (не в смисъла на Дарвин, че са „повишили" маймуната в ранг Човек) са начин да изразиш себе си, да покажеш на какво си способен, за какво мечтаеш и какви са начините да бъде постигната тази мечта.
Колосален, драматичен, патриархален е моделът на инат - авторитарност дори и с цената на повличането на всички в пропастта. Волята се използва предимно за рушене, а не за съграждане.
Плакането и мрънкането са национални състезателни дисциплини за вземане на приза по Окаяност и първа Жертва на републиката. И когато по законите на сугестирането и привличането това се случи, настава воят на оплаквачките.
Страхът се е загнездил и с основание, защото когато ти не помагаш от ужас, че ще се заразиш с чуждото нещастие, няма как да очакваш подкрепа отвън.
Нищо на този свят не е даденост и може да бъде загубено във всеки един момент - здраве, пари, работа, партньор и т.н. Заслушването в чуждата гледна точка е усилие и изисква време за приемането или отхвърлянето й. Парите са ценни, но човекът отсреща - също.
Наблюдавам главоломно препускане подир един „морков", който обещава стандарт и комфорт на бита, но все не може да бъде стигнат. В последните години стана модерно да се мисли позитивно. Предимно млади жени прегърнаха тази идея без да я разбират в дълбочината й и още по-малко да я практикуват. „Обичам те" и „Цунки" са лишени от съдържание, да не говорим, че в повечето случаи са си откровена, захаросана лъжа. Тази позитивност ги владее докато татко, батко или милото могат да плащат за тяхното добро настроение. Позитивните мъже от своя страна вдигнаха ръце и се превърнаха в отшелници, презиращи материалността, признавайки безсилието си да се справят с действителността.
При противопоставянето на категориите духовност и пари се губят опорни точки и разумност в постъпките. Времето, в което живеем, изисква балансиране и на двете. Трудно е. Тук именно, се разбива митът за трудолюбието на българина. Нужни са образоване и развиване на интелекта, грамотност на емоциите и възпитаване на физическото тяло. Залитането в една или друга посока или тоталното нежелание за полагане на усилия на всички нива гарантира отчайващите резултати, на които сме свидетели.
Усилие е грешно дефинирана не като значение, а като практикуване дума. Тук за усилие се признава единствено тежкият физически труд и то за насъщния. Отношенията между хората трябва сякаш да се развиват някак от само себе си, случайно или хаотично.Не може да има общество и общност, докато взаимно не се зачитат правото на труд и приемането на различните гледни точки.
Убедена съм, че възпитание (не това: „Дръж се прилично пред чужди хора, а вкъщи може да срутиш всичко") се дава и постига единствено и само в семейната среда. Училището, обществото, а преди религията са рамката, в която да се прояви съществото.
И тъй като сме на дъното, остава ни само да се оттласнем оттам.
Усилията вървят „в комплект" с времето. Има време за всичко. Просто трябва да се намерим с времето...
