Всички мои любимци

Имам хлебарки. Черни, големи, с лъскави гърбове и фини крачета. Боря се, но борбата ни е неравна и засега с неизвестен победител. И си мисля, защо не ги направя домашни любимци?

Нямам куче, нямам котка, нямам канарче, нито хамстер (ако не се броят плъховете миналото лято в мазето, но те явно си намериха друг подслон, защото не съм ги виждала скоро). Защо хлебарки да не са любимци?

Запасявам се с търпение, настанявам се пред шкафа в кухнята и си мисля какво ще правя с бъдещия ми, още непоявил се, но очакван любимец. Как ли ще се забавляваме заедно? Ще трябва да го науча на някои елементарни правила!

Да, ще му взема каишка! Как ли ще ме погледнат съседите, когато излизаме на разходка? Дали ще е дружелюбен или зъл? Ще ме пази ли или ще се присламчва като помияр на всеки, който му хвърли троха? Дали да го регистрирам? А, май ще трябва и да го кастрирам...

Въпроси, въпроси и лека-полека се унасям в мечти за един достоен приятел. Нещо като комисар Рекс в умален вид или Ласи и Бетовен, но с по-малко косми. Хубаво е да имаш приятел! Някой, който ще те изслуша, ще кимне с разбиране, ще сложи ръка на рамото ти и дори нищо да не каже, ще ти стане малко по-уютно в този тъп живот.

Унасях се в мисли и дрямка и ... се сетих за една моя среща с животни, по-страшни, големи и диви. Отивам в пътуващ цирк, за да отразя гостуването им в столицата, а младата ПР-ка ме развежда и разказва за хората и животните там. Спираме до клетката с тигрите. Вътре, няколко млади екземпляра не съвсем стриктно изпълняват командите на дресьора.

При нас идва шефът - италианец, красив, усмихнат. Обяснявам се коя съм, що съм, че ще направя репортаж за тях, а той ме поглежда, отваря клетката и... ме кани да вляза вътре. Аз много не му мисля, не задавам въпроси защо?, а влизам.

Тигрите обърнаха глава към мен, погледаха ме, погледаха, после се обърнаха към дресьора си. Стана тихо. Снимах ли? Май да. Помня само, че стоях вътре до огромни глави, лапи, тела, мускули, зъби, петна и ... бях цяла. Излязох от клетката. Шефът ме изпрати до вратата на клетката и с топлия поглед на див звяр ми каза: Chao, bella!

Знаеш ли какво стана преди малко? - заеквайки, ме попита момичето-реклама.
Не, какво? - казвам аз.
Никога, разбираш ли... - търсеше си думите тя - Обиколили сме света, били сме къде ли не, идвали са телевизии, медии, но това никога не се е случвало - задъхвайки се, редеше тя.
Е, какво е станало? - попитах.
Никой никога не е бил допускан в клетката на тигрите. Те са млади, неопитни, не са достатъчно дресирани, реакцията им можеше да бъде... не знам, това е необяснимо. Ти си първата и единствената непозната, която е била допускана в тази клетка. Не знам какво означава това... - примирено завърши момичето. Но очите, гласът й, дори червените петна, които избиха на скулите й, не спряха да се чудят.

И аз не знаех. Вървях по улицата и след няколко метра започнах да си давам сметка какъв късмет съм извадила. Краката ми се разтрепераха, ръцете ми се изпотиха, дрехите ми стягаха, раницата ми тежеше. "Аз бях в клетка с тигри!" Дни наред говорих само за това.

Като превита пружина ръкомахах, кокорих се, имитирах, играех, ревях, а през нощта заспивах, изцедена от адреналина, който пръсках. Един ден, бяха преминали шокиращите ми излияния, разказах случката на един познат и завърших:

Знаеш ли, аз не съм пример за всеотдайно любяща животните. Недоверчива съм към хора, които са обсебени от домашните си любимци. Като че ли съм и против тези, които правят панахиди и изложби на умрелите си кучета, котки и подобни, и скърбят повече за аки-то на кучката си, отколкото за нервния срив на бившето си гадже. Не разбирам!

След няколко минути моят познат каза:

Не знам за тигрите, но този италианец явно е разбрал, усетил е, че обичаш...

Размърдах се от тези мисли и в този момент видях черната хлебарка. Оглеждаше се, три бързи крачки надясно, после четири крачки наляво. Стоп! Вдигнах крак и, неочаквано бързо за унеса ми, го стоварих върху тялото на хлебарката. Чу се тънко хрус. Отдръпнах се. Още потръпваха фините крачета, а бялото на слузта леко се стичаше.

Не искам в къщата си хлебарки! Ясно? Не ми трябва и домашен любимец! Не желая да разхождам някой на каишка с угодническото примлясване и влажен поглед на купено доверие. Любовта не е със себестойност на консерва котешка храна, ако ще да е гурме. Айде, по каналния ред, та-та-та-таааа. После се измих, излязох, пазарувах, сготвих вечеря, украсих салатата, изстудих виното. Не чаках дълго. Моят италианец се прибра, прегърна ме и каза: