Една от задължителните книги за странните хлапета в гимназията (или както днес ги наричат гийковете) по време на моите девичи години беше "Бягство от свободата" на Ерих Фром. Четох я на около 16-17 години, когато родителите ми бяха издигнали стени от забрани, за да ме предпазят от опасностите на пубертета - ранно забременяване, наркотици, алкохол, прибиране с полицейска кола, затъпяване, мързел и безпътица.
И с цялото това родителско следене около себе си четях и недоумявах - как е възможно някой да се страхува от свободата, както ми твърдеше Фром от всяка страница? Как така хората ще се чувстват по-уютно, когато някой друг решава вместо тях? Сигурно тези мисли са напирали у мен във вечери, когато съм оставала да чета в стаята си, защото за пореден път не са ме пуснали на парти.
Някъде по това време ме хванаха, че пуша и в семейния апартамент, населен от пълни въздържатели се изсипа адът на земята. Няколко години по-късно, на абитуриентския ми бал баща ми ми запали цигарата и ме призова да си провалям живота както си искам, защото си е вече само мой. "Да не пушиш с моята уста, трови се както намериш за добре, вече си пълнолетна, нашата мисия приключи", допълни майка ми.
Трябваше да минат много години, за да разбера колко по-сладка е цигарата, когато я пушиш скришом зад блока и дъвчеш борови иглички от елхичката в кварталния парк, за да не те хванат. Отколкото когато я палиш автоматично в собствения си апартамент, подтиквана от никотинова зависимост. И когато от собствен опит знаеш, че пушенето наистина те трови и те връзва с вериги към някаква глупава физиологическа нужда от никотин извън твоята власт.
Има няколко ценности на тази земя, които на книга звучат много добре и уж всички копнеем за тях и ги преследваме. Но когато наистина имаме възможност да ги получим, когато само остава да протегнем ръка и да ги вземем, започваме да теоритизираме, увъртаме и мрънкаме - и в крайна сметка не го правим.
Това са истина, любов и прочутата свобода. Като първите две винаги стават възможни само при наличието на третата.
Свободата е най-страшното нещо на земята
Вече съм сигурна в това. На 17 години беше непостижима, защото родителите ми бяха преценили, че не съм готова за нея и не ми я даваха. Държаха я в добре заключена витрина в хола, така да се каже, и ми я вадеха да ми я покажат, докато ме обучаваха как да работя с нея и ми поставяха препятствия, с преодоляването на които да я заслужа.
Като фамилна реликва, която щях да наследя, но само ако спазя древните завети и овладея магическите способности, предавани от поколение на поколение. Свободата, като доброто възпитание, се предава в семейството. Не се изгражда с приповдигнати приказки за чутовни герои, готови да се простят с живота си, за да живеят волно и да спасят страната си от робство.
Копнежът по нея и силите да понесеш бремето й се появяват в детето, ако родителите му успеят да спазят тънкия баланс от предпазващи забрани и насърчаване на личния бунт. Това е по-сложно от мозъчна хирургия и аз съм по-склонна да се пробвам да овладея мозъчна хирургия, отколкото да науча някого на свобода.
Дяволът винаги е в детайлите
Като например репликата на дядо ми, когато бях още 12-13 годишна и го гледах как си налива вино: "Топни си пръста в чашата и го оближи, за да видиш, че не е кой знае какво да се пие. Да не останеш с грешни впечатления, каквито забраните обикновено имат склонността да създават."
Това изречение е направило много повече за предпазването ми от алкохолизъм и наркозависимости, от всички лекции на всички трезвенически дружества по света. То казва - опитай и реши сама, имам ти доверие. И ти мобилизираш цялата си личност, за да заслужиш това доверие. Затова сега, когато имам свободата да се наливам и друсам от сутрин до вечер, просто не го правя. Не е кой знае какво, както ме научи дядо още в детството с един облизан пръст, потопен преди това във виното.
Кога започва страхът
В ранната си младост, когато получиш всички формални степени на свобода - самостоятелен апартамент, самоиздръжка, избор на гаджета без предварително да ги представяш на родителите си, които да ги проучат до десето коляно, право да работиш каквото си искаш и да се сприятеляваш с когото си пожелаеш - усещаш за първи път целия товар на волния живот и изпитваш първите екзистенциални страхове от него.
Някъде по това време започваш да разсъждаваш за границите, до които можеш да стигнеш и за първи път съвсем съзнателно в тежки мигове ти се приисква да изпълзиш обратно в утробата на майка си, където си стоплен и нахранен непрекъснато. Утробите са най-уютните и най-ограничаващите места в света. И всеки път, когато ни е трудно, се оглеждаме за такива.
Те се предлагат в най-различни форми. Може да се настаниш в утробата на наркотичната си зависимост, която ще те обвие като плацента и ще те храни с илюзии, докато се задушиш и умреш в нея като преносен фетус. Или пък да назначиш някого да управлява живота ти - съпруг, семейство, деца, началници, политически лидери, държава, религиозна секта - защото взимането на самостоятелни решения те кара да получаваш панически пристъпи.
Ако решението е неправилно, ти ще си виновен. Но пък ако го вземе някой друг вместо теб и му посветиш сбъркания си живот, винаги има кого да обвиниш за бедите си и ти все си чист и праведен. Или пък да се завреш доброволно в обсебваща безсмислена кариера, в инатливо настояване да живееш в чужда държава, която не те иска, във вманиачаване в сексуални подвизи, които уж те правят свободен, но всъщност те заробват с непрестанното изискване за увеличаване на дозата, в омаята да нараняваш всички около себе си с егоизма си.
Около мен се разхождат много хора с непрекъснати пъпни върви като петролопроводи, които имат претенциите да са свободни. Но са несъзнателни роби на маниите си, които често наричат свободи. А всъщност те ги влачат като прашинки по житейските пътища, без да им остават много избор.
Свободата да избереш робствата си
За себе си знам, че свободата ми се изразява в това сама да си избера робствата. Имам си няколко, на които държа - робствата на закона, доброто възпитание, емпатията, професионалните критерии, самоуважението, любимите ми хора. Свободата ми се състои и в силата във всеки един миг да се откажа от тях, ако станат опасни и неприемливи за мен или някого, когото обичам.
Тя е във всички мънички решения, което взимам сама - ежечасно, без натиск и без директиви от авторитети. Дори и в тези временно да си огранича волността заради нещо по-важно. И в бремето да взимам такива решения непрекъснато - и в способността ми да понеса последствията им.
В отказа ми от инерцията и теоретизирането. В смелостта ми да върша всичко по убеждение и след заставане лице в лице с демоните си.
Малко трудно се живее така, няма много уют и често оставаш сам. Налага се мозъкът и моралът ти да са все включени на пълна мощност и да не спираш да се самоусъвършенстващ, вместо да минеш на автопилот или да предадеш кормилото на някой друг.
Да, свободата е страшна и си сам срещу света и съвестта си, когато я прегърнеш. Но при положение, че живея само един кратък живот, държа да го посветя съзнателно на когото и каквото пожелая, а не да сменям това право срещу уюта на самозаблудите и манипулациите.
Честит Трети Март на всички читатели. Поздравления на авторката за статията! Всички имаме над какво да помислим по тази тема.
Симпатична статия,засягаща най-ценното за индивида право и най-страшната отговорност.Неща,за които рядко се говори и още по-рядко се дискутира.И за съжаление най-страшното е,че децата попиват невежеството и несвободата на своите родители,възпитатели,ръководители и на цялото общество,което ги превръща в следващото поколение духовни роби. Да,някои от тях ще практикуват екстремни спортове.Други ще станат обикновени престъпници.Трети ще тръгват да "завладяват" света на бизнеса,професията,социалната си група.Но почти всички те ще влачат веригите на своите страхове и невежество.За да оковат с тях следващите поколения,които от своя страна.....
Много добро за празник като днешния! Традицията изисква да изказваме благодарност, да се поздравяваме, но далеч по-важно е да си дадем сметка за какво и какво значи то за нас.
поздравления! Честит 3-ти март!
Тази статия перфектно показва как всички живеем вътре в митовете и легендите които измислиме и харесаме за себе си. А колко често приемаме вида и формата на съда в който сме натикани. Например бихте ли приели свободата да не се подчините на монополите в нашата страна. Или живейте без работодател. Създайте си сам бизнес. Бъдете в отпуска когато пожелаете, не по график. Бихте ли избрали свободата и правото на протест и ефективно да го направите? Свободата изисква много усилия, добро образование, висок морал, човешки ценности.
всеки има своя гледна то4ка,както и изживяно(или пък не)детство:сире4 СВОБОДА!!!
Поздравления за написаното! Заслужава си да се прочете, ако някой иска да направи малък "разрез" на собствения си живот и постигнатото дотук. А що се отнася до Миле....той май, както винаги " не е в час", или просто това му е ролята в живота. Всъщност - все тая!
Поредната смислена статия...Радвам се,че напоследък ми се налага да се замисля колко готини статии има.. чак да не повярва човек ПОЗДРАВЛЕНИЯ!
Доста объркани понятията на авторката. Свобода, робство….. Съгласна съм,че абсолютната свобода означава и абсолютна самота. Но само в абсолютизиран вариант, което на практика не може да стане. Само на теория. Съобразяване с нещо, с някого, не е равно на робуване. Първото носи вътрешна потребност, второто е вече принуда от външни фактори, водеща съответно и до някаква съпротива. Щом има робуване, има и съпротива, дори и да е скрита. Какво значи „робствата на закона, доброто възпитание, емпатията, професионалните критерии, самоуважението, любимите ми хора”??? Ако е робство, то това означава, че човекът няма вътрешна потребност от съобразяване със закона, доброто възпитание, самоуважението, любимите хора, а го прави под давление на някакви външни фактори, които го принуждават и той, макар и с нежелание, го прави и това води до робуване. Дори и да е доброволно робуването означава, че имаш съпротива, която, колкото и дълбоко да е скрита, в един момент може да избие на повърхността. Когато е лична потребност, вътрешна осъзнатост, то тогава не може да има робуване и няма противоречие. Може би авторката иска да каже, че не й е приятно да се съобразява със закона, с доброто възпитание, с професионалните критерии, със самоуважението, с любимите хора, но зависимостта й от обществото, от другите, от страха от самотата, от страха от евентуален затвор, от страха от чуждото мнение, я принуждават да робува на всичко преждеизброено? Доброволното робуване е свързано със зависимости, колкото повече зависимости, толкова повече робства. Когато няма зависимост, а има осъзнатост и потребност, няма робуване. А щом можеш във всеки един момент да прекъснеш веригата, то за какво робство или „несвобода” иде реч? Затова бих перифразирала „Свободата да избереш робствата си” в „Свободата да РАЗБЕРЕШ зависимостите си”. А Ерих Фром си го е казал ясно: Да бъдеш свободен, означава да поемеш отговорност, която НЕ ВСЕКИ МОЖЕ ДА ПОНЕСЕ... Някои предпочитат да се крият уютно в зависимости, когато им липсва вътрешна определеност. Затова не е страшна свободата, а са страшни зависимостите, които пораждат вътрешни противоречия и неудовлетвореност.
Аз харесвам статията! Положителна и истинска..
Може би само малко по-синтезирано за да е по-лесно смилаемо
До lina Уважаема госпожице,позволявам си най-добронамерено да ви обърна внимание,че сте в състояние на заблуда относно характера на настоящата полемика.Това не е семинар по аксиология за любители-философи.Момичето написало статията доста ясно е щрихирала проблема,без претенции за теоретизиране и впускане в терминологична пунктуалност.Предлага тема за размисъл и споделяне.Толкова.Не претендира да е Ерих Фром.Но моля ви,не влизайте и вие в ролята на Хегел.Защото един по сериозен анализ на вашите разсъждения би довел до доста конфузни за вас заключения. Ако имате мнение,кажете го,независимо какво е то. Но по-полека с позицията на "знаещ отговорите и леко раздразнен от елементарни съждения"......
Според Кант въпросът за свободата е основният философски въпрос.Единството на "искам","трябва" и "мога",като осъзнат избор на индивида в хармония с останалия свят,което ги прави единни.
За мен интелектуалната свобода е еманципацията на моя разум. Способността да мисля сам, а не някой друг да мисли вместо мен и за мен. Но не само това, а да мисля критично, търсейки и желаейки истината. Това е вечна борба със натрапени предразсъдъци, пожелателното мислене, субективизма, моралните клишета и догматични вярвания. Тази борба изисква постоянно усъвършенстване и приемане на нова и нова информация за света, както и нейния критичен анализ. Плодовете на тази борба ми се услаждат повече от всяка материална придобивка. Макар и субективна, свободата в многоликата и същност, е едно от малкото неща, за които си заслужава човек да се бори.