Религията се утвърждава като все по-голяма сила в арабското пробуждане. Западняците трябва да запазят самообладание и да се доверят на демокрацията. Гледката на корумпирани стари арабски тирани, сваляни от власт по волята на ново поколение млади идеалисти, вдъхновени от демокрацията, обединени чрез Фейсбук и запленени от възможността за отваряне към по-широкия свят, вълнува наблюдателите навсякъде. Тези революции са в разгара си, макар и на различни етапи на завършеност.
В Тунис и Египет те са на прав път с преобладаващо ново настроение, изпълнено с надежди, и със задаващи се на хоризонта свободни избори. В Либия, Сирия и Йемен диктаторите са се вкопчили във властта с различна степен на успех. А монархиите от Персийския залив се опитват да се преборят с исканията за демокрация чрез финансирана от петрола щедрост, гарнирана със скромни и скъпернически политически отстъпки.
Особено чувствителни
Засега тези въстания изглеждат до голяма степен нерелигиозни по характер. Западняците тихичко въздъхват от облекчение. Не че те като цяло са срещу религията. Мнозина - особено американците - са дълбоко вярващи. Но общо взето, те предпочитат своята пред всяка друга вяра, а след 11 септември 2001 г. са особено чувствителни към исляма.
Сега обаче се появиха признаци, че ислямът става все по-голяма сила в арабските революции. От това на хората, настроени светски и свободни от предразсъдъци, им се повдига.
Те се страхуват, че арабското пробуждане може да бъде похитено от ислямисти, които отхвърлят плуралистичната версия на демокрация, потискат жените и развяват знамето на джихада срещу християните и евреите.
Те се безпокоят, че кръвожадният радикализъм, чиято жертва станаха над 30 000 души през последните четири години в Пакистан, може да се прояви и в арабския свят.
Ислямът във възход
В Либия Преходният национален съвет, който постепенно печели признание като бъдещо правителство, е смесица от светски либерали и ислямисти. Сред бунтовниците има либийски джихадисти ветерани от Ирак и Афганистан, макар и не много на брой.
Американски генерал установи "известно присъствие" на Ал Каида сред враговете на либийския полковник, подпомагани от Запада, събуждайки неприятните спомени от съюза на Америка срещу Русия с афганистанските муджахидини, преди те да се превърнат в алкайдисти и талибани.
Мюсюлманските братя, които имат клонове из целия регион, са най-добре организираното опозиционно движение в Либия и Египет; така например в Египет неотдавнашният референдум за конституцията мина по начина, по който пожелаха Братята.
Техните членове дълго страдаха както от подкрепяни от Запада режими като на Хосни Мубарак в Египет, така и от антизападни светски режими като на президента Башар Асад, който в момента е подложен на силен натиск в Сирия. И в Тунис ислямистите, доскоро забранени, изглеждат в добра позиция.
Като цяло Братята полагат много усилия да успокоят Запада, че вече са се отказали от насилието като средство за постигане на целите си, че вярват в многопартийната демокрация, зачитат правата на жените и ще се въздържат от налагане на шериата, ако сформират правителство в някоя от страните, където изникват отново като легални партии.
"Мюсюлмански братя" притесняват мнозина
Но въпреки това "Мюсюлмански братя" притесняват мнозина. В широкия идеологически спектър, който покриват, част от тях не са далеч от джихадистите, много от които са произлезли именно от редиците на Мюсюлманските братя.
Водещото палестинско ислямистко движение Хамас, което е издънка на Братята, се зарадва от падането на Мубарак. До неотдавна то извършваше самоубийствени атентати в сърцето на Израел и отказва да признае еврейската държава. Някои либерали казват, че и други екстремистки групи са се присламчили към иначе по-умереното братство. В суматохата при освобождаването на затворници стотици, ако не хиляди египетски джихадисти излязоха на свобода.
Ислямът със сигурност ще играе по-голяма роля в политиката в арабския свят и другаде. Повечето мюсюлмани не вярват като американците и французите в разделянето на религията от държавата и не са изгубили ентусиазма си към религията като много от "християндемократите" в Европа. Мюсюлмански демокрации като Турция, Малайзия и Индонезия имат големи ислямски партии.
Но ислямски не означава ислямистки. В последните няколко години Ал Каида губи почва в сърцата и умовете на арабите. Джихадистите са нищожно малцинство, мразено от повечето си по-умерени единоверци не на последно място за това, че създадоха лошо име на исляма по света.
Идеологическите битки между умерени и екстремисти вътре в исляма са почти толкова свирепи, колкото враждата, изправила едни срещу други мюсюлмански, християнски и еврейски фундаменталисти. По-младите араби, които до голяма степен са движещата сила на въстанията, са по-добре настроени към останалата част от модерния свят от своите консервативни предшественици.
Нещо повече, някои мюсюлмански страни са тръгнали по пътя на демокрацията или са вече там. Част от тях се справят добре. Сред арабските страни Ливан с изобилието си на религии и секти отдавна се радва на нещо като демокрация, макар и затруднявана от сектантски квоти и въоръжените милиции на Хизбула. Ирак най-после си избра истински многопартиен парламент.
Избор, който не се харесва...
Извън арабския свят в Турция, Малайзия и Индонезия ислямът и демокрацията съжителстват без затруднения. Много дълбоко вярващи мюсюлмани сред протестиращите араби, включително членове на Братята, сочат Турция за модел.
Нейното умерено ислямистко правителство обаче напоследък демонстрира обезпокоителни признаци на авторитаризъм, но служи на народа си далеч по-добре от генералите. Иран, който някога имаше толкова голямо влияние, въобще не се споменава като модел: теокрацията не се харесва на младите от арабските улици.
И все пак някои мюсюлмански страни може да направят избор, който да не се нрави на Запада. Но онези, които са склонни да се притесняват, трябва да си припомнят, че никоя алтернатива няма да обслужва интересите им, нито пък интересите на арабите в дългосрочен план.
Старите автократи лишаваха народите си от свобода и възможности; а стабилността, която обещаваха, както сега стана ясно, не е вечна. Алжирската гражданска война през 90-те години остава кошмарно предупреждение да не се лишават ислямистите от власт, която законно са спечелили.
Ислямът никога няма да се приспособи към модерния демократичен свят, докато мюсюлманите не са в състояние да поемат отговорност за собствената си съдба. Милиони имат възможност да го направят. А това е по-скоро причина за празнуване, отколкото за тревога.
