Нали знаете, че по света има всякакви необикновени зависимости? Една от тях изглежда изключително невинна, но като всяка друга - не е. Тя е типична за "кризисното" поколение - това поколение, което в пика на младостта си се озовава в прословутата финансова криза. И се оглежда трескаво за спасение. Постоянно.
Вчера за пореден път се ровех в сайт за обяви за работа, макар да ги бях преглеждал преди има-няма 2 часа. Въпросното второ преглеждане се случваше от офиса, в който работя в момента. Разбира се, новите обяви не бяха много, но макар да го знаех предварително, това въобще не ме възпираше от поредното проверяване.
Преди да ви кажа какво и как го установих, ще ви споделя какво е положението ми в момента.
Бях в доста престижна сфера на работа над 5 години и получавах доста добра заплата. Последната година взимах 1500 лева на месец. Постоянното чувство, че зациклям, обаче ме изяждаше. Не можех да понасям шефа, мразях работното място в червата си и един ден просто напуснах.
Нямах нова работа, нито конкретен план. Знаете онези истории от хора, които казват "Станах, тръгнах си от работа и повече не се върнах. Напуснах спонтанно и това беше най-хубавото нещо, което съм правил", нали? Е, верни са.
Да, имах притеснения за финансовото си положение, но далеч не бяха толкова жестоки, колкото нервите, които хабях по време на работа дотогава. В никакъв случай, разбира се, не ви съветвам да напускате работата си! Ако имате нормално работно място, пазете го! Но ако ви уволнят или си съсипете нервите, имайте предвид, че светът НИКАК не свършва с тази работа.
Та, в месеца, в който бях без работа, започнах с голямото търсене.
Ровех се в какви ли не категории, защото реших, че може би просто не съм намерил призванието си. Кандидатствах за всякакви позиции, за които нямах необходимата квалификация или бях твърде квалифициран. Често се случваше да разглеждам с дни, без да кандидатствам никъде. Просто ей така - да съм сигурен, че няма да изпусна златния си шанс.
Въпреки притесненията си, не кандидатствах "на конвейер" - за всяко място, което си харесвам, пишех индивидуално мотивационно писмо, пооправях си CV-то и разучавах фирмата. В крайна сметка около 3 седмици след напускането ми и една отказана (от мен) оферта, започнах работа във фирма, на която се възхищавах искрено.
Още на третия ден открих всичките й (немалко) недостатъци и разбрах кой с кого и защо не се харесва. Да не говорим, че заплащането беше МНОГО по-малко от предишното ми.
И се върнах към ровенето в сайтове за обяви за работа.
Ето тук идва ядрото на зависимостта - търсенето на работа се превърна в основното ми занимание. Успявам да върша отлично работата си и никой не подозира какво всъщност правя в работно време, но освен разглеждането на обяви, започнах да пиша и на фирми, които не си търсят хора, но на които се възхищавам.
Използвам и социалните мрежи, и-мейли, познати и какво ли още не, за да си намеря работа, която ще ме успокои.
Замислих се дали изобщо има работно място, което може да ме "кротне". И се оказа, че дори работата в "Гугъл" ще бъде "временна" в главата ми.
Минах през какви ли не мисли: може би не обичам някой да ме командва и ми трябва собствен бизнес; може би съм хронично мързелив и искам да стоя вкъщи, без да правя нищо; може би имам мания за величие и искам постоянно да ме одобряват нови и нови хора; може би наистина работното ми място и заплатата са твърде неудовлетворителни; може би ми липсва тръпка в ежедневието и си докарвам вълнение чрез новите възможности, които обявите и смяната на работното място предлагат.
И като че ли последното беше най-близо. Имeнно тогава се замислих, че МОЖЕ БИ съм пристрастен към самото търсене на работа.
Търсенето е постоянно - ако не съм в сайтовете за обяви, мисля с какво мога да впечатля поредната фирма, която съм набелязал. Ако не мисля за това, се чудя какви курсове мога да запиша, за да добия сертификат за съвсем нова сфера на работа.
Междувременно се чувствам стресиран, потиснат и понякога - силно депресиран, защото не мисля за настоящата си работа като за нещо, което заслужава вниманието и времето ми. Виждам я по-скоро като губене на време или в оптималния случай - запълване на дупката между настоящия момент и момента, в който ще намеря "страхотната работа".
Да, пристрастен съм към търсенето на нова работа.
Да, наясно съм, че зависимостта ми пречи на спокойствието и "добруването" ми.
Да, трябва да направя нещо в посока на лечението си.
Но дали ще направя? Не знам. Това, което знам, е, че утре съм на интервю за доста добре изглеждаща работа.
Хахаха, както казваха едни хора: "не напускай настоящата си работа, ще изпуснеш уникалната възможност да се оплакваш от шефа си" . Търсенето на работа и типичното за западния свят хронично неудовлетворение за съжаление вече май ни е вродено.