Верни на принципа си да даваме място на различни мнения, продължаваме публикациите, предизвикани от "Писмо от чужбина: Липсвате ни. Обичаме ви", последва "Да останеш в България не е изкуство, а безизходица". А сега и други... Пощата ни е препълнена от мнения по темата, ще подберем представителна извадка от тях, тъй като посланията на голяма част се повтарят.
Аз съм горд емигрант, но аз съм и патриот. Не бих заменила България за друга родина, но не бих и живяла тук. Не страдам по нея ежедневно, но това не значи, че не ми липсва и че не бих се постарала децата ми един ден да я обикнат както аз.
Аз съм емигрант, не защото бягам от България, а защото искам да пътувам. Не е едно и също.
Към Ния
Щастието не е локация, работа, съпруг, къща и деца. Щастието е състояние на духа и ума и човек има еднакъв шанс да го постигне от Дупница до Дъблин. И щастието като всичко изисква малко усилие, а за нас, емигрантите, този статут е удобно извинение да не положим това мъничко усилие да бъдем щастливи. Но този статут не е причината.
Животът в тази митична, далечна "чужбина" може да бъде много чуден и цветен независимо откъде произлизаш, ако непознатото и различното те провокират, стимулират. Аз обичам "чужбина", защото тя ми помага да откривам нови места, нова хора, нови култури, нови навици и обичаи, нови човешки характеристики и странности.
Това, Ния, прави живота ми по-хубав и цветен и това би ми липсвало, ако стоя застинала където и да е, независимо дали съм родена в Плевен, Париж, Лондон или Чикаго.
Аз съм емигрант по душа.
Но и аз плача тайно понякога, ако няма с кого да споделя празниците или красотата наоколо. Но аз плача тайно и ако няма с кого да споделя възмущението и тъгата си от просяците във всеки подлез, от бабите и дядовци, които, зарязани от близките си, продават здравец или плетени чорапи, за да купят по един шоколад на внуците, ако им дойдат на гости. А в крайна сметка в сълзите няма нищо лошо.
Има лошо в това да си не просто унижаван от прост човек, а да си безпомощен сред цяло общество. За това, Ния, българите в и извън България плачем и пием еднакво. Къде със стил, къде без...
Ние, българите зад граница, не сме по-слаби, Ния...но не сме и по-силни. Ние сме хора, които се справят с много неща, за които не сме били подготвени, просто не се справяме с нещата, с които нашите сънародници се справят. А това да направиш егоистичния избор за това, което е по-добро за самия ТЕБ според Ницше даже си е сила.
Ние четем български вестници, защото имаме приятели, семейства... минало и бъдеще в тази държава и.. ами, просто е нормално да ни е любопитно.
Ние обичаме да се завръщаме вкъщи, защото домът, семейството, България са част от нас. Защото всеки един от нас нямаше да е същият човек, ако се бе родил някъде другаде. Защото националността не е само графа в международния паспорт, а е част от личната идентичност на всеки от нас в и извън България.
Изкуството е да успееш в това, в което си добър, Ния. И няма значение къде. Това е едновременно очарованието и трагедията на нашето време, но ние не можем да го променим, а можем само да го живеем.
До Little Devil
И на мен не ми липсват леличките зад гишетата, които те гледат все едно са засмукали лимон, чакането, корупцията и чалгата във всяко едно от обществените измерения, които вече е придобила. На мен обаче ми липсват приятелите, семейството, кучето ми, паркът в родния ми град... Все едни такива умилителни неща, които сигурно даже нямаше да забелязвам и/или оценявам, ако си живеех в България.
Е, в крайна сметка дали гледаш с жлъч или идеалистична любов към България, все сам на себе си вредиш. Нека поне не се делим на многострадални емигранти и на многострадални останали. Колкото и мастило да изхабим, истината си остава: пълно щастие няма... в и извън България.
