Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

(Не)достойните българи

Излиза, че детето ми е било право - достойният човек у нас е мъж, възрастен, изправен, с единия крак напред и вдигната глава, може с мустак, но без очила. Паметник. Не човек.

Снимка: Webcafe.bg
Излиза, че детето ми е било право - достойният човек у нас е мъж, възрастен, изправен, с единия крак напред и вдигната глава, може с мустак, но без очила. Паметник. Не човек.

Преди време детето ми трябваше да пише съчинение на тема „Достоен българин". Да е била към десет-единадесет годишна - в онази възраст, в която все още езикът на големите не й е съвсем близък и в представите й понятията обикновено придобиват физически образ. Видях я, че се чуди какво точно да напише и реших да я попитам какво значи това нещо „достоен българин".

„Ами, един такъв... изправен, с единия крак напред, а главата му е ей така, нагоре вдигната", каза тя.

За да съм сигурна, че наистина визуализира паметник, я накарах да ми опише още черти от образа му. В картинката се появи мустак; за пушката каза, че не е задължителна; очилата са абсурд, защото, ако българинът е с очила, това е учен, писател или учител (което явно значеше априори, че не може да е достоен).

Достойният човек в представите на детето се оказа по-често мъж, но ако пък е жена, тя е „малко мъжка, защото е с много здрави ръце".

На провокиращия ми въпрос не може ли достойно да е едно дете, тя ме погледна с крива усмивка (от онези „да, бе, да" усмивки) и ми обясни, че достойни са само големите, защото то си се казвало в думата - „до сто", такъв, който почти е стигнал сто (години - бел.авт.).

Че детето има въображение, беше ясно. Но и че понятие като „достойнство" стоеше тотално извън периферията на формиращите се в крехка му възраст ценности, също се оказа факт. Докато говорехме какво може да се напише в съчинението, осъзнах, че за тази важна категория, определяща за човешката същност, се говори с толкова клишета и далечни героични примери, че за децата ни тя е напълно неразбираема.

Ако още като дете не познаеш достойнството, не го градиш и защитаваш у себе си с воля и самочувствие, в какъв човек ще се превърнеш като възрастен?

И кой цивилизационен елемент от личността ти ще те движи в общестото и света като техен пълноценен и действен гражданин?

Всъщност ние имаме огромен проблем с националното си достойнство. И това е обяснимо - просто ни липсва личният усет към тази ценност. Не чувстваме нацията си като достойна, тъй като самите ние, поединично като граждани, носим неизличими белези от потъпканото си достойнство. По-обезкуражаващото е, че няма и ден, без да се случи нещо, което отново да хубаво да ни го смачка.

В средата на септември стана ясно, че акушерката, пребила четиридневното новородено по време на нощното си дежурство в клиниката, е осъдена на 18 години затвор. Присъдата за такова деяние винаги е малка, но според това, което разпорежда закона у нас, тя е адекватна. Но представете си как се формира едно дете, чието достойнство е стъпкано още в първите дни на собствения му живот. Тогава, когато е абсолютно беззащитно и напълно невинно.

Да посегнеш на физическата цялост на някого е най-драстичното посегателство над неговата личност. Да го направиш пък спрямо човече на четири дни е абсолютно незачитане на каквато и да е свобода, ценност или право от неговия сега започващ живот.

В годините на израстването ни достойнството е последното нещо, което ни разрешават да имаме. За да ни приемат в най-обикновена детска градина, родителите ни трябва да направят сума компромиси със своето собствено достойнство, търсейки връзки или спейки пред вратите на учреждението.

Когато по чудо запишат детето, трябва с примирение да се приемат маскираните като молби ултиматуми на директорките да се „даряват" пари за това, да се купува онова или направо да се спретне ремонт със собствени сили в почивните дни на работещото ни семейство.

Самоотверженото участие на роднините в инициативите на първите институции, в които попадаме като деца обаче, съвсем не значи, че някоя нервна лелка няма да ни посегне, ако не си изядем кюфтетата с бял сос или не заспим следобед.

Някога в моята елитна за времето си детска градина комунистическата „другарка" наказа две деца от групата ни за това, че не спят, като ги изпружи чисто голи на терасата през ноември. Собствените им родители бяха толкова смачкани, че не посмяха и да кажат думичка в защита на буквално насилените си деца.

В българското училище също не чакайте някой да ви научи, че човек е достоен по принцип и през живота си има правото да защитава тази своя изконна привилегия. Доказателство за това са непрекъснатите шамари и ритници, които се раздават там, докато ние се надяваме, че тече някакъв учебен процес. Ученици налагат с дървени пръти учители, гимназисти се ръгат с ножове, шестокласник остава без далак след бой заради гумени топчета зад гърба на пишещата на дъската учителка.

В тази недостойна среда никак не е чудно, че се появяват деца, които се превръщат в убийци. Странното е, че това все още ни изненадва - нас, които допуснахме следващото поколение да се превърне в скрито оръжие за масово поразяване на самото себе си.

От години статистиката за домашното насилие у нас стои непроменена - всеки четвърти мъж е насилник, всяка четвърта жена е бита от съпруг, приятел или роднина.

Измислени герои публично налагат половинките си и от това нищо не произлиза. Напротив - допълнително ги героизира и налага като приемлив модела на мачкането на слабия от по-силния. Достойнството става нещо, което зависи от мускулите и пола.

Жената не е достойна, защото е по-слаба физически, а като такава трябва да се покорява и да търпи унижения. Същото се отнася и за достойнството на други по-слаби или просто различни - хората с различна сексуална ориентация, възрастните, бежанците. По тази логика скоро в графата на „недостойните" ще влязат болните и физически ощетените.

За тъпкане на достойнството ежедневно се грижи и администрацията - константно недружелюбна и дори агресивна, когато опреш до нейните структури. За шофьора на автобуса е почти еректилно удоволствие да затръшне вратите под носа ти, като види, че тичаш, или да мине през локва с бясна скорост, за да наблюдава как тънеш в кал. Ако, не дай си Боже, се возиш гратис, контрольорите те заграждат като мексикански наркотрафиканти, докато не те изхвърлят на улицата.

За никакво достойнство не мислиш, когато достойнството ти се окаже е по-евтино от 1,60 лв.

Със същото презрение, оказва се, могат да се отнесат и лекарите. Преди дни възрастен мъж почина, докато линейката го разнасяше между две държавни клиники, предназначени да дават първа помощ на нуждаещи се граждани. Няма Хипократова клетва, няма обикновена човещина.

„Вие какво искате - при нас ли да умре?!", изтърсил някой от екипа на „Пирогов", когато лекарката от „Спешна помощ" (дошла с час закъснение) съзнателно излъгала, че линейката й не е достатъчно оборудвана и пациентът може да издъхне, ако не го хоспитализират незабавно.

Да лъжеш, за да предизвикаш не уважение към достойнството на изпадналия в нужда, не дори вид съчувствие към него, а само за да го накараш да си свърши работата.

Достойнството е нещо, което се учиш да уважаваш с примери, не с приказки и заповеди. За да съществува, то трябва да се показва и за него да се говори непрекъснато на всички нива.

Особено на най-високото - това, което сме избрали да ръководи държавните ни дела. И то, ръководството ни, е много обидчиво, когато става дума за собственото му достойнство. Засяга се публично, отправя си огнени закани и обвинения, когато вътрешно парламентарно или политически си го настъпят едни други.

Но пък и, както видяхме покрай скорошната сватба на Волен Сидеров, спокойно могат да си седнат на него, щом става дума за софра. Пък около софрата не е важно да седнеш с достойнство - по-важно е да си с военна каска или пък в народна носия. Защото, както ни учат управляващите, не е важно да сме достойни хора, важно е да сме „Патриоти". Патриотът с главно П не е задължително достоен, но пък е боен. Трябва и да търпи на бой - поне на ритници в главата. Стига да са от чужди туристи, струват 4500 лв.

Когато тегля чертата на тази равносметка относно българското достойнство и неговата крещяща липса, излиза, че детето ми е било право - достойният човек у нас е възрастен, изправен, с единия крак напред и вдигната глава, може с мустак, но без очила.

Паметник. Не човек.

Най-четените