Няма смисъл да се преструваме, че това, което очевидно се е случило, всъщност не е истина. 1 процент от американците всяка година получават близо една четвърт от доходите в страната. По отношение на богатството, а не дотолкова на дохода, най-горният 1 процент контролира 40 процента от средствата.
Техният живот доста се е подобрил. Преди двадесет и пет години съответните цифри са били 12 процента и 33 процента. Едната от възможните реакции е да се възхитите на изобретателността и стремежа, който е донесъл богатство на тези хора, и да потвърдите, че приливната вълна повдига всички лодки.
Тази реакция обаче би била погрешна. Докато горният 1 процент е увеличил доходите си с 18% през последното десетилетие, тези в средата реално са видели спада на своите. За мъжете с гимназиално образование спадът е изключително стръмен - 12 процента само за последния четвърт век.
Всичкият ръст в последните десетилетия отива в хората на върха. По отношение на равенството на доходите Америка изостава спрямо която и да е страна от старата закостеняла Европа, която Джордж Буш-младши обичаше да иронизира.
Сред най-близките в тази насока до нея страни са олигархична Русия и Иран. Докато много от някогашните центрове на неравенство в Латинска Америка - като Бразилия, относително успешно се стремят да вървят в правилната посока в последните години и подобряват живота на бедните, намалявайки пропастта между доходите, Америка не е спряла да разрешава растежа на неравенството.
Теории, оправдаващи неравенството, винаги ще има
Икономистите отдавна се опитват да оправдаят огромното неравенство, което е изглеждало толкова притеснително в средата на XIX век - неравенство, което е бледа сянка на това, което виждаме в Америка сега.
Оправданието, което те намират, се нарича "теория за маргиналната продуктивност". Накратко, тази теория свързва по-високия доход с по-високата продуктивност и по-големия принос за обществото. Това е теория, която винаги е била обичана от богатите. Доказателствата доколко е оправдана обаче остават доста оскъдни.
Корпоративните мениджъри, които спомогнаха за възникването на рецесията в последните три години - и чийто принос за обществото, а и за собствените им фирми, в огромна степен беше негативен - получиха огромни бонуси.
В някои случаи фирмите се чувстваха толкова неловко да наричат тези пари "бонус за производителност", че се изкушиха да променят названието им на "бонус за запазване" (дори ако единственото запазено е била ниската производителност).
Тези, които са допринесли с огромни положителни иновации за прогреса на обществото - от пионерите на генетичните изследвания до пионерите на информационната епоха, са получили направо подаяния в сравнение с отговорните за финансовите "иновации" (кавичките са на Webcafe - бел.р.), които отведоха глобалната икономика до ръба на пропастта.
Някои хора наблюдават неравенството на доходите и свиват рамене. И какво, ако един човек печели, а друг губи? Това, което според тях е важно, е не как паят се разпределя, а размерите на самия пай. Този аргумент обаче е фундаментално сбъркан.
Икономика, в която повечето граждани година след година живеят все по-зле, няма вероятност да върви на добре в дългосрочен план.
Причините са няколко
Първо, нарастващото неравенство е обратната страна на медала на нещо друго: свиващите се възможности. Когато се намалява равенството на възможностите, това означава, че не се използват по най-продуктивния възможен начин някои от най-ценните активи на една държава - хората.
Второ, много от изкривяванията, водещи до неравенство - като свързаните с монополна власт и преференциално данъчно облагане на определени бизнеси - подкопават ефективността на икономиката. Това ново неравенство поражда нови изкривявания, които допълнително подкопават ефективността.
Ако дадем само един пример, твърде много от най-талантливите млади хора, виждайки астрономическите доходи, са се захванали с финанси, вместо с области, които биха довели до по-продуктивна и здрава икономика.
Трето, и вероятно най-важно, съвременната икономика изисква "колективно действие" - тя изисква правителството да инвестира в инфраструктура, образование и технологии. И САЩ, и целият свят са спечелили много от финансираното от правителството изследване, довело до появата на Интернет, от напредъка в общественото здравеопазване и така нататък.
Но Америка отдавна страда от недостатъчно инвестиции в инфраструктура (за справка - състоянието на магистралите, мостовете, железопътният транспорт и летищата), в базови изследвания и в образование на всички нива. И предстоят допълнителни икономии именно в тези области.
Най-богатите не са склонни да се грижат за чуждото благо
Нито едно от тези неща не би трябвало да бъде изненада - това просто се случва, когато разпределението на богатството в едно общество стане несиметрично. Колкото по-разделено е едно общество като богатство, толкова по-несклонни са богатите да харчат пари за общите потребности.
Богатите не е необходимо да разчитат на правителството за паркове, образование, медицински грижи или лична сигурност - те могат да купят за себе си всичко това. В рамките на този процес те се дистанцират повече от обикновените хора, губейки каквото и да е съчувствие, което може би някога са имали.
Те също така се притесняват от едно силно управление - такова, което би могло да използва властта си, за да промени баланса, да отнеме част от богатството им и да го инвестира за общото благо. Горният 1 процент може да се оплаква от типа управление, какъвто има в момента в Америка, но на практика те го харесват именно такова: твърде блокирано, за да преразпределя нещо, твърде разделено за каквито и да е стъпки извън по-ниски данъци.
Икономистите не са сигурни как изцяло да обяснят нарастващото неравенство в Америка. Обичайната динамика на търсене и предлагане определено е изиграла роля: технологиите за спестяване на труда са намалили търсенето на много "добри" административни позиции, достъпни за средната класа.
Глобализацията е създала световен пазар, противопоставяйки скъпите неквалифицирани работници в Америка срещу евтините неквалифицирани трудещи се в други континенти. Социалните промени също са изиграли роля - например залезът на профсъюзите, които някога са отстоявали интересите на една трета от американските трудещи се, а сега представляват около 12% от тях.
Статуквото устройва елита - и той няма изгода от промени
Но съществен дял сред причините да има толкова голямо неравенство е, че горният 1 процент иска всичко да бъде точно така. Най-очевидният пример включва данъчната политика. Намалението на данъците върху нарастването на капитала, което е начинът, по който богатите получават голяма част от своите доходи, е осигурило на най-богатите американци почти пълна свобода от данъци.
Монополите и близки до монополните бизнеси винаги са били източник на икономическа власт - от Джон Рокфелер в началото на миналия век до Бил Гейтс в края на века. Недостатъчното прилагане на антитръстовите закони е дар божи за горния 1 процент.
Голяма част от сегашното неравенство е резултат от манипулирането на финансовата система, позволено чрез промени в регулациите, платени от самата финансова индустрия - една от най-добрите инвестиции в историята.
Правителството отпуска средства на финансови институции при почти нулева лихва и осигурява щедра финансова помощ с изгодни условия, когато всичко друго се провали. А регулаторните органи си затварят очите за липсата на прозрачност и конфликта на интереси.
Когато се погледне самият мащаб на богатствата, контролирани от 1 процент от жителите на САЩ, изкусително е да бъде възприето това нарастващо неравенство като наистина американско постижение - там то е започнало много по-късно от другите, но Америка вече постига неравенство на световно равнище.
И изглежда, че това постижение ще се доразвива с години, тъй като средата, която го е направила възмъжно, се самоподдържа. Богатството поражда власт, която поражда още повече богатство.
По време на скандала със спестяванията и кредитите в САЩ през 80-те години - скандал, чиито размери по сегашни стандарти изглеждат почти смешни - банкерът Чарлз Кийтин бе запитан от комисия на Конгреса дали раздадените от него $1.5 млн. на няколко членове на висшата избираема администрация биха могли наистина да му купят влияние. "Надявам се да е така," отвърна той.
Промяната е трудна, ако елитът си е създал самоподдържаща среда
Върховният съд на САЩ в скорошното си решение по делото Citizens United, освети официално правото на корпорациите да си купуват членове на правителството, като премахна ограниченията върху разходите за избирателни кампании. Частното и политическото в наши дни са в перфектен синхрон. Почти всички американски сенатори, както и повечето членове на Камарата на представителите на САЩ, са членове на този 1 процент още при встъпването си в длъжност, и се поддържат там от средствата на този 1 процент, като знаят, че ако добре служат на този 1 процент, ще бъдат богато възнаградени от този 1 процент, когато напуснат постовете си.
Като цяло основните овластени да вземат решенията в търговската и икономическата политика също са част от горния 1 процент. Когато фармацевтичните компании получат подарък на стойност трилион долара чрез законодателство, забраняващо правителството като най-голям купувач на лекарства да се пазари за по-ниска цена - това не би трябвало да предизвиква изненада.
Не би трябвало да зяпвате от смайване, че данъчен закон не може да излезе от Конгреса на САЩ, освен ако не бъдат предвидени големи данъчни облекчения за богатите. Като се има предвид властта на горния 1 процент, именно така и би трябвало да се очаква да работи тази система.
Неравенството изкривява обществото по безброй начини. То например има добре документиран лайфстайл ефект - хората извън горния 1 процент все повече живеят над възможностите си. Просмукващата се надолу икономика може да е химера, но просмукващото се надолу поведение е твърде реално.
Неравенството изкривява и външната политика. Горният 1 процент рядко служи в армията - реалността е, че "изцяло доброволческата" не плаща достатъчно, за да привлече синовете и дъщерите им, а патриотизмът си има граници. Освен това най-богатите не усещат липси заради по-високите данъци, когато страната навлезе във война: пари на кредит ще плащат за всичко това.
Външната политика по дефиниция е свързана с балансиране на национални интереси и национални ресурси. Когато начело стои 1 процент и той не плаща за нищо, идеята за баланс и ограничения отива на кино. Няма граници на приключенията, в които страната може да се забърка; корпорациите и предприемачите само печелят.
Глобализацията също работи за нуждите на един тесен елит
Правилата на икономическата глобализация са по подобен начин замислени да са в полза на богатите: те насърчават конкуренцията между страни за бизнес, което сваля данъците на корпорациите, понижава здравните и екологични стандарти и подкопава нещо, приемано доскоро като "основни" права на трудещите се, което включва и правото на колективно договаряне.
Представете си как би изглеждал светът, ако законите бяха замислени вместо това да насърчават конкуренцията между страните за работници. Правителствата биха се конкурирали в осигуряването на икономическа осигуреност, ниски данъци за обикновените служители, добро образование и чиста околна среда - неща, от които се вълнуват трудещите се. Но горният 1 процент не е необходимо да се вълнува от такива неща.
Или, по-точно, хората там смятат, че не е необходимо да го правят. От всички загуби, причинени на обществото от горния 1 процент, вероятно най-голямата е именно тази: ерозията на усещането за идентичност, в което честната игра, равенството на възможностите и усещането за общност са изключително важни.
Америка отдавна се гордее, че е честно общество, където всеки има равен шанс за успех, но статистиката показва друго: шансовете на бедният гражданин - или дори на гражданина от средната класа, да се издигне до върха в Америка са по-малки, отколкото в повечето европейски страни.
Шансовете просто не са в тяхна полза. Именно това усещане за нечестна система без възможности доведе до възпламеняването на Близкия изток: нарастващите цени на храните и растящата стабилна младежка безработица просто послужиха като подпалки.
САЩ заприличва на олигархичните държави от Близкия изток
Младежката безработица в САЩ сега е около 20 процента, на някои места и сред някои социално-демографски групи е дори двойно по-висока, (в България е 23% - бел.р.) ; един на всеки шест американци, стремящи се към работа на пълен работен ден, не е в състояние да си осигури такава; един на всеки седем американци живее на хранителни помощи (и почти същият брой страдат от "несигурност за прехраната")...
Като се има предвид всичко това, има ясни доказателства, че нещо е блокирало така превъзнасяното "просмукване надолу" от горния 1 процент до всички останали. Всичко това води до предсказуемия ефект на отчуждение - негласуването сред хората на около 20 години в последните избори е 21 процента, сравнимо по мащаб с нивото на безработица.
В последните седмици наблюдаваме хора, които с милиони излизат на улицата, за да протестират срещу политически, икономически и социални условия в потиснически общества, в които живеят. Катурната е властта в Египет и Тунис, протести са избухнали в Либия, Йемен и Бахрейн.
Управляващите семейства навсякъде в региона нервно се оглеждат от своите климатизирани пентхаузи - дали те няма да бъдат следващите? И имат право да се опасяват. Това са общества, където незначителен дял от населението - под 1 процент - контролира лъвския пай от богатството; там богатството е основен фактор за достъпа до власт; там дълбоко вкоренената корупция в една или друга форма е начин на живот; там най-богатите често активно блокират политики, които биха подобрили живота на хората като цяло.
Докато наблюдаваме масовия народен плам на улиците там, възниква един естествен въпрос: кога това ще стане в Америка? В твърде много аспекти САЩ се е превърнал в подобие на тези далечни, проблемни държави.
Богатите са изгубили правилното си разбиране за личен интерес
Алексис де Токвил някога бе описал това, което е видял, един вид гениалност на американското общество - "личен интерес, разбран правилно". Последните две думи са решаващи. Всеки има личен интерес в тесния смисъл: Искам това, което е добро за мен, сега!
"Правилно разбраният" личен интерес обаче е различен. Той означава осъзнаване, че отделянето на внимание на личния интерес на всички останали - с други думи, общото благополучие - е дефакто предварително условие за личното основно благосъстояние.
Токвил не твърди, че има нещо благородно или идеалично в този възглед - всъщност дори заявява обратното. Това е белег на американски прагматизъм. Прозорливите американци са разбрали един основен факт: грижата за другия не е само добра за душата, но е добра и за бизнеса.
Горният 1 процент има най-добрите жилища, най-доброто образование, най-добрата медицинска помощ и най-добър начин на живот, но изглежда има едно нещо, което парите не носят: разбирането, че съдбата им е обвързана с това как живеят останалите 99 процента. В рамките на историята това е нещо, което горният 1 процент винаги в крайна сметка научава.
Обикновено - твърде късно.
