Малката история на един малък човек. Той е в първи клас и е диагностициран с лека форма на церебрална парализа. Първоначално изглежда, че се адаптира в общообразователното училище, въпреки прякора, който му лепнали негови съученици.
Започват неприятностите. Детето се прибира с рани, а родителите са уверени от учителите, че причината за агресията на другите се крие в поведението на тяхното дете. Наскоро им се обаждат от Агенцията за социално подпомагане, за да ги уведомят, че детето им е дете в риск, а сигналът е подаден от училището.
Родителите търсят съдействието на медиите. Случаят получава разгласа, в резултат на която заместник-директорката на 20-то ОУ „Тодор Минков" заявява пред камерата: „Ние сме училище със статус. Предпочитано училище".
Точно в това е проблемът. Ако нямах седем години наблюдения върху елитното 20-то училище, бих си помислила, че истината винаги има две страни.
Знам няколко причини да съчувствам да бащата на детето с церебрална парализа, няколко - да не вярвам на ръководството на училището, и да съм убедена, че истината има само една страна.
Училище със „статус" би трябвало да набави още нещо в звездичките си с дейност освен списък с известни имена на родители и ежегодно пребоядисване на класните стаи - например, възпитание в доброта и съчувствие към различните.
Кои са различните? Много интересен въпрос, на който като родител получих противоречиви отговори. Няколко години „непоносим" беше целият клас, от който се оплакваха учители и ръководство на почти ежеседмични родителски срещи. Деца, с които не можеха да се справят. Деца на седем, осем и девет години - без увреждания. Предимно момичета.
Чудехме се какво пък е толкова страшното в поведението на клас от двадесет момичета. Отговор не получихме.
В същото време, брояхме учителките по френски, езикът, заради който децата ни бяха записани в това училище.
На втората година стигнахме до дванадесет. Толкова бяха постъпили и напуснали за две години. После се отказахме да водим статистика. Без да бъда експерт по образованието, ми е ясно, че няма как да се научи задълбочено какъвто и да било предмет при подобно текучество.
Да се върнем към записването в елитното училище. Моята дъщеря попадна там по квота „квартално". Влизайки в 20-то, бодигардът на вратата ми каза: "И бъдете благодарни, щото не за всички е квартално!"
Доста хора преспиват пред вратите на училището, за да запишат своите първолаци. Останалите са с връзки. Политика, медии, бизнес.
Квота за церебрална парализа няма.
Детето с церебрална парализа било обвинено, че се опитало да подстриже косата на своя съученичка с ножица. Форма на агресия, както заяви с траурен тон дългогодишната директорка на 20-то ОУ Красинка Доганджийска.
Мой близък не само се е опитал, но е и отрязал дългата плитка на момиченце в средата на 70-те години. Винаги ми става тъжно, като чуя тази история, но не мога да се възмутя от действията на „звяра" с церебрална парализа, от неговата агресия, против която са родителите от класа, ама малко ги е срам да си признаят пред камерите, че и те са участвали в подаването на жалбата.
Още по-тъжно ми става, че най-пряк инициатор е ръководството на училището.
Мълчанието не води до нищо добро. Моята вина е, че не подадох жалба преди пет години, когато отидох да взема детето си от занималнята, с която училището имаше сключен договор.
Опитах се да отворя вратата на библиотеката, където се провеждаха часовете, за да разбера, че тя е заключена.
Двадесет деца и тяхната преподавателка бяха заключени отвън! Когато зададох въпроса по кои правила на противопожарната безопасност децата и учителката са заключени, ми беше отговорено, че това няма да се повтори и че библиотекарката много се страхувала някой да не открадне книга!
Което щеше да бъде явление само по себе си - ученик откраднал книга...
Няколко години по-късно едно момче опитало да скочи през прозореца пред съучениците си. Децата бяха в шок.
Психоложката на училището тихомълком изчезна. Същата, която иначе присъстваше на всяко безкрайно обсъждане на "непоносимия" клас (толкова дълги, че всеки от нас имаше чувството, че присъства на индивидуален сеанс). Нито я видяхме повече, нито чухме нещо за нея. Този път родителски срещи нямаше.
В телефонни разговори класната ръководителка ни увери, че всички институции са уведомени. Имахме точно обратният вариант на това, което се случва сега. Родителите на съучениците искахме да помогнем, но ни казаха, че всички мерки са взети и загрижеността ни е малко излишна.
Замълчахме си, а може би не трябваше. Противопоставихме се на задължителното въвеждане на униформите, които първоначално беше представено като доброволно във всеки клас. Впоследствие се оказа, че децата без униформи трябва да правят наказателни обиколки тичешком в двора на училището.
По същото време свестните учители напуснаха 20-то, а част от учениците ги последваха. Както и тези, чиито родители заявиха, че им е омръзнало да присъстват на събрания на акционерно дружество, представени като родителски срещи, на които се обсъжда какво и кога ще се измаже, но не и какво ще се учи.
От репортажите по повод детето с церебрална парализа разбрахме, че то пречело на нормалното провеждане на часовете и специално на тези по религия.
Какъв цинизъм! В началните класове в 20-то училище родителите, които искаха детето им да не присъства в часовете по религия, трябваше да поемат грижата за него, независимо кога е ситуиран часът. Толкова за свободния избор.
В последните години преподаването по религия се разполагаше в събота и се състоеше в посещаване на църкви. С какво е пречело детето на доброволно избрания предмет в неучебен ден, когато присъствието му не е било задължително?
От цялото мероприятие по изключване на детето с церебрална парализа за мен остава само едно усещане: Тричане.
Кой е виновен за отхвърлянето на ученика, който дори не е класифициран със специални образователни потребности? Елитно ли ще го трича училището със специален статус или ще бъде обикновено изхвърляне?
Как в реалността ще се адаптират децата с тежки проблеми, ако приемането на дете с лека форма на церебрална парализа е толкова сложно?
Според проектозакона за предучилищно и училищно образование помощните училища ще бъдат преобразувани, а децата с проблеми ще се интегрират в общообразователните училища. Как? Най-вероятно с тричане. И изхвърляне.
Малката история на малкия човек от първи клас ще му остане за цял живот. Той може би ще се пребори да бъде в общността на „нормалните", накуцвайки леко и със затруднения с едната ръчичка.
Освен ако учители, директори и родители не му попречат. Вкупом срещу малкия агресор.
Има и още един "удобен" фактор за да се случва тази интеграция. Вечният "недостиг" на пари, който е факт вероятно заради тяхното "по-правилно" пренасочване и усвояване, ограничава възможността да бъдат използвани уменията на тесни специалисти. И устремени в светлото бъдеще, се строяваме под интеграционните байраци на апологетите на евроценностите, които ни омешват обаче в мазен тюрлюгювеч.
Не знам конкретно за това училище и за това дете, но мисля , че децата със специални нужди трябва поне за известно време да посещават специализирани училища. В детството ми имаше едно дете в квартала на баба ми, за което другите деца мислехме че е луд: Замерваше ни с камъни, гонеше ни да ни бие , плюеше по нас и крещеше неразбираемо. Страхувахме се от него и бягахме, когато го видим. После изчезна. Когато отново се появи, се държеше съвсем нормално. Пак не можеше да говри ( още) но идваше и показваше че иска да си играем. Тогава игрите бяха от типа на федербал, волейбол и т.н. и вече го включвахме съвсем естествено , къде с ръкомахане къде с говорене ( може би го бяха научили да разбира по движението на устата) Като казах на възрастните колко се е променил Х, чак тогава разбрах , че всъщност бил глухоням ( след боледуване) и родителите му дълго време не искали да го изпратят в специализирано училище , защото било в друг град. Добре че най- после се съгласили, защото колкото и да са го обичали, очевидно не са били в състояние да му помогнат. Ако не беше получил специализирана помощ, сигурно наистина щеше ``да полудее`` от самота и невъзможност за нормално общуване.
Rowan, във връзка с #15 коментар - ти някога виждал ли си училище за деца със специални нужди през соц-а, а и сега?Аз съм виждал.На живо , през соц-а , и сега. И да ти кажа, ако дадено дете е по скоро само с физически проблем, да бъде при нормални деца. Другото е садизъм в чиста форма - за умствено нормалното дете. И не ме питай от къде ги знам тия неща - не съм ги прочел в твоите книги, дето пише всичко...
И нещо друго : ако в класа има деца, които нямат проблеми, но просто са по-разсеяни, не им е интересно, по бавно схващат, или каквото и да е там, значи ли че учителят трябва да отделя повече време за да се занива с тях, с цел да настигнат другите? И какво става с децата, които са схванали от първо прочитане за какво става въпрос? Какво става с тези, които са по-бързи и по-схватливи? Трябва ли тях да ги забавяме и да ги орставяме да слушат по 40 пъти едно и също, само защото някой още не е разбрал? Ако учителят се занимава с по-бавните , а на другите им дава да си четат нещо или да решават по-трудни задачи, за да не им е скучно, защо изобщо трябва да ходят на училище? Могат да си четат и вкъщи и да си решават задачи сами. Т.е. за по-будните деца няма да има никаква полза от ходене на училище , защото ще са изкуствено забавяни до нивото на най-бавните. Просто се чудя.
Дара, много се чудиш.Защото виждам, че визираш мен, и моя случай.И да ти кажа, ти си от типа точно на учителката на моето дете.Как в къщи той няма проблем ,а там има?И няма да му обърнат внимание?Моля?!?! Един вид, да има учлилища за по разсеяни и по бавни, и така да си дискриминираме децата а?Щото твоето е генийче, и за него по-по и най , а моето у лево, то ще копа дупки. Това е работа на образователната система - да ги (се опита) научи горе долу еднакво, а талантливите си изпъкват по принцип.Останалото е дискриминация, а и в класа точно на моя син, тия "бързите" са най големите келеши, дразнещи половината клас, моето дете, момичетата, и така нататък, а по родителските срещи само суперлативи за тях слушам... На последната родителска среща обаче излязох пред всички родители, и попитах на базата на какво гениалните им отрочета тормозят целия клас (те си знаеха кои са и мълчаха като ... в нови гащи) и нещата изведнъж добиха друг характер.
Интелектуалното развитие и дисциплината са различни неща. Методиките им дори няма как да съвпадат. И за двете сериозен фактор са както семейството, така и училищните кадри. Ако в семейството родителите са аматьори, водени от любовта към детето си, стремежа им да го опазят здраво и да се постараят да му дадат насоки да е щастливо, то педагозите би трябвало да са професионалисти, както в преподаването, така и да бъдат познавачи на детската психика.
Дедо Гош, мисля, че по подразбиране, под тази статия си говорим за умствено „специални“ деца. Дара, и от мен „не“. Никой никого не е длъжен да чака и от училище не излизат само генийчета. Пък и не трябва, щото някой трябва да изхвърля боклука и да чисти кенефите. Затова си има система на оценяване, която е от 3 до 6. Двойкаджиите повтаряха класа (сега не знам, защото двойки не се пишат), а при повторно слабо представяне, се изпращаха в специализирани училища.
Дедоогош , нямам никакво отношение към теб или детето ти . . Обаче: ``...а и в класа точно на моя син, тия бързите са най големите келеши, дразнещи половината клас, ...`` Хрумвало ли ти е , че може би им е писнало да слушат как се дели на многоцифрено число, или че се чудят с какво да си запълнят времето, докато учителят за н-ти път обяснява кога се употребява пълен и кога кратък член? А многото минуси ми показват защо толкова трудно се пробива в България. Няма милост , нито дори симпатия към по-бързите и по-схватливите . ``Ще ми решава той квадратни уравненя. Ние учим таблицата за умножение! И ако не ти харесва, пий Риталин.``
Дара, така като гледаш, дали в момента тук има 20 човека?
Рован, учителят не е телевизор, поне не би трябвало да бъде. Съвсем нормално е , даже препоръчително е, да обърне внимание и на децата справящи се с изпреварващ темп и да им възложи повече и по-сложни задания, за да се развиват , и на изоставащите, които се нуждаят от по-продължително и по-ситно смляно преподаване. Как ще го направи, е негова работа. Ако не може да го измисли и не му се отдава, значи не е за там. Има и още по-абсурдни ситуации. Учител по математика поставя задача на корифей в решаването им, да обяснява на такъв, който не го може. Абсолютно безсмислено и за двамата. Нито единият има педагогически умения, нито другият го иска. Само "математикът" гарантирано губи интерес и "намразва" училището. А, да, а даскалката си почива.
Ману, съгласна съм, ама много често повтаряш думата "шибан", а те имаме за филолог с богат речник
Какво значи, че няма ``милост и дори симпатия към по-бързите и схватливите`` Значи точно това , което казваш и благодаря, че така добре си илюстрирала неприязънта, да не кажа омразата, към по-будните деца: ``...когато детето не възприема, трудно му е и не се справя, не е виновно то, а е виновен шибаният даскал... ... Ако на някого пък детето му е толкова гениално и на 7 вече му е скучен материалът за седми клас - оправяйте се,...`` Т.е .ако му е трудно, виновен е учителят, т.е .``шибанят даскал.`` Ама ако е по-будно - да му мислят родителите. Кой го е грижа за по-будните !
pepe | 23.04.201511:2……….коментар-22 Точният термин който се мъчиш да обясниш не е „не/!/-толерантността „ а „Загуба на толерантност“ 1. „Толерантност“ е медицински термин, взет от трансплантологията. Означава неспособност на организма да отличава чуждите и враждебни клетки от своите. Това състояние се постига чрез постепенно съсипване чрез отровни лекарства на имунната система на организма, и довеждането и до апатия и безразличие. Пълната толерантност означава смърт. 2. „Загуба на толерантност“ е термин, взет от трансплантологията, имунологията и други медицински области. Означава състояние, при което имунната система на организма, която трябва да го защитава, развива нетърпимост към нужни на организма клетки и започва да ги атакува.
Реално учителите не са задължени да развиват допълнително талантливите деца. Те трябва да предадат задължителната програма и дотам, всичко друго е знак на добра воля и загриженост. Факт е, че има такива, които дават всичко от себе си и се ангажират допълнително - свалям им шапка. Съществува и другата крайност, такива на които не им дреме. Хора всякакви. Но тук не става дума за дете с умствено изоставане, а такова с малък физически недъг. И това, че децата по природа не са толерантни към различните не е вярно. Децата се раждат безкрайно толерантни, тяхното отношение към всеки е еднакво - първо мислят за себе си и после за другия. Все едно им е дали този друг е бял, черен, лилав или с физически недъг. Ако той се държи добре са приятели, ако е гаднярче го намразват и не се интересуват какви са му причините да се държи кофти.
Много "професионален" журналистически материал на Шани Гюзелева! Но от актриси толкова! Откъде уважаема г-жа водеща и журналист знаете как се държи въпросното дете в училище? Може би сте направила журналистическо проучване?! Или просто пишете за хонорара си???