Малката история на един малък човек. Той е в първи клас и е диагностициран с лека форма на церебрална парализа. Първоначално изглежда, че се адаптира в общообразователното училище, въпреки прякора, който му лепнали негови съученици.
Започват неприятностите. Детето се прибира с рани, а родителите са уверени от учителите, че причината за агресията на другите се крие в поведението на тяхното дете. Наскоро им се обаждат от Агенцията за социално подпомагане, за да ги уведомят, че детето им е дете в риск, а сигналът е подаден от училището.
Родителите търсят съдействието на медиите. Случаят получава разгласа, в резултат на която заместник-директорката на 20-то ОУ „Тодор Минков" заявява пред камерата: „Ние сме училище със статус. Предпочитано училище".
Точно в това е проблемът. Ако нямах седем години наблюдения върху елитното 20-то училище, бих си помислила, че истината винаги има две страни.
Знам няколко причини да съчувствам да бащата на детето с церебрална парализа, няколко - да не вярвам на ръководството на училището, и да съм убедена, че истината има само една страна.
Училище със „статус" би трябвало да набави още нещо в звездичките си с дейност освен списък с известни имена на родители и ежегодно пребоядисване на класните стаи - например, възпитание в доброта и съчувствие към различните.
Кои са различните? Много интересен въпрос, на който като родител получих противоречиви отговори. Няколко години „непоносим" беше целият клас, от който се оплакваха учители и ръководство на почти ежеседмични родителски срещи. Деца, с които не можеха да се справят. Деца на седем, осем и девет години - без увреждания. Предимно момичета.
Чудехме се какво пък е толкова страшното в поведението на клас от двадесет момичета. Отговор не получихме.
В същото време, брояхме учителките по френски, езикът, заради който децата ни бяха записани в това училище.
На втората година стигнахме до дванадесет. Толкова бяха постъпили и напуснали за две години. После се отказахме да водим статистика. Без да бъда експерт по образованието, ми е ясно, че няма как да се научи задълбочено какъвто и да било предмет при подобно текучество.
Да се върнем към записването в елитното училище. Моята дъщеря попадна там по квота „квартално". Влизайки в 20-то, бодигардът на вратата ми каза: "И бъдете благодарни, щото не за всички е квартално!"
Доста хора преспиват пред вратите на училището, за да запишат своите първолаци. Останалите са с връзки. Политика, медии, бизнес.
Квота за церебрална парализа няма.
Детето с церебрална парализа било обвинено, че се опитало да подстриже косата на своя съученичка с ножица. Форма на агресия, както заяви с траурен тон дългогодишната директорка на 20-то ОУ Красинка Доганджийска.
Мой близък не само се е опитал, но е и отрязал дългата плитка на момиченце в средата на 70-те години. Винаги ми става тъжно, като чуя тази история, но не мога да се възмутя от действията на „звяра" с церебрална парализа, от неговата агресия, против която са родителите от класа, ама малко ги е срам да си признаят пред камерите, че и те са участвали в подаването на жалбата.
Още по-тъжно ми става, че най-пряк инициатор е ръководството на училището.
Мълчанието не води до нищо добро. Моята вина е, че не подадох жалба преди пет години, когато отидох да взема детето си от занималнята, с която училището имаше сключен договор.
Опитах се да отворя вратата на библиотеката, където се провеждаха часовете, за да разбера, че тя е заключена.
Двадесет деца и тяхната преподавателка бяха заключени отвън! Когато зададох въпроса по кои правила на противопожарната безопасност децата и учителката са заключени, ми беше отговорено, че това няма да се повтори и че библиотекарката много се страхувала някой да не открадне книга!
Което щеше да бъде явление само по себе си - ученик откраднал книга...
Няколко години по-късно едно момче опитало да скочи през прозореца пред съучениците си. Децата бяха в шок.
Психоложката на училището тихомълком изчезна. Същата, която иначе присъстваше на всяко безкрайно обсъждане на "непоносимия" клас (толкова дълги, че всеки от нас имаше чувството, че присъства на индивидуален сеанс). Нито я видяхме повече, нито чухме нещо за нея. Този път родителски срещи нямаше.
В телефонни разговори класната ръководителка ни увери, че всички институции са уведомени. Имахме точно обратният вариант на това, което се случва сега. Родителите на съучениците искахме да помогнем, но ни казаха, че всички мерки са взети и загрижеността ни е малко излишна.
Замълчахме си, а може би не трябваше. Противопоставихме се на задължителното въвеждане на униформите, които първоначално беше представено като доброволно във всеки клас. Впоследствие се оказа, че децата без униформи трябва да правят наказателни обиколки тичешком в двора на училището.
По същото време свестните учители напуснаха 20-то, а част от учениците ги последваха. Както и тези, чиито родители заявиха, че им е омръзнало да присъстват на събрания на акционерно дружество, представени като родителски срещи, на които се обсъжда какво и кога ще се измаже, но не и какво ще се учи.
От репортажите по повод детето с церебрална парализа разбрахме, че то пречело на нормалното провеждане на часовете и специално на тези по религия.
Какъв цинизъм! В началните класове в 20-то училище родителите, които искаха детето им да не присъства в часовете по религия, трябваше да поемат грижата за него, независимо кога е ситуиран часът. Толкова за свободния избор.
В последните години преподаването по религия се разполагаше в събота и се състоеше в посещаване на църкви. С какво е пречело детето на доброволно избрания предмет в неучебен ден, когато присъствието му не е било задължително?
От цялото мероприятие по изключване на детето с церебрална парализа за мен остава само едно усещане: Тричане.
Кой е виновен за отхвърлянето на ученика, който дори не е класифициран със специални образователни потребности? Елитно ли ще го трича училището със специален статус или ще бъде обикновено изхвърляне?
Как в реалността ще се адаптират децата с тежки проблеми, ако приемането на дете с лека форма на церебрална парализа е толкова сложно?
Според проектозакона за предучилищно и училищно образование помощните училища ще бъдат преобразувани, а децата с проблеми ще се интегрират в общообразователните училища. Как? Най-вероятно с тричане. И изхвърляне.
Малката история на малкия човек от първи клас ще му остане за цял живот. Той може би ще се пребори да бъде в общността на „нормалните", накуцвайки леко и със затруднения с едната ръчичка.
Освен ако учители, директори и родители не му попречат. Вкупом срещу малкия агресор.
