Вече е официално това, което от двайсетина дни си шушукаше цялото общество. Което си мислехме всички, докато медиите ни предаваха на живо мъчителната смърт на един известен актьор. Андрей Баташов умря от цироза. Гледах го преди малко повече от месец. Даваше интервю по телевизия „Европа". Имаше сиво-жълт тен.
Говореше бавно, като човек, който внимава как артикулира думите, защото си няма много вяра, че устата и езикът му го слушат. Хората, които пият много и отчаяно, изглеждат по определен начин.
Не съм въздържателка. Напротив. Обичам да пия вино. Не понасям твърдия алкохол, защото те удря като парен чук в главата, а това ми е интересно само като чета за него, че се е случило на някой друг. Обичам бавното весело опияние, а не отчаяното, самотното, заради веществото в системата ти. Случвали са се периоди в живота ми, когато съм пиела по-често - студентски години, отпуски, бохемски компании. Но за мое щастие имам ужасяващи махмурлуци, които не ми позволяват да се пропия окончателно и безвъзвратно, макар че виното ми е вкусно.
Разграждам трудно и бавно алкохола и една сутрин след прекаляване е достатъчна да ме откаже от пиенето за седмици. Също така за мое щастие пиянството ми неминуемо завършва със заспиване, поради което не мога да пия в никакво друго време на деня, освен вечер, и то само ако съм сигурна, че веднага след това задължително ще си легна. Чаша вино на обед, бира в следобедната почивка - нямам представа какво е това.
От много години обаче работя в сфера, в която всичко живо около мен пие на провала. Имала съм колеги, които започват деня си с „весело кафе" - една част кафе, две части водка или коняк. Всичките ми служебни партита са тежко полети, с много излагации - я ще се натъкна на някой търкалящ се в коридора в безпомощно състояние, я ще налетя в някоя тоалетна, докато колежка прави свирка на колега, докато жена му е само на една врата разстояние. На този фон моят весел флирт с виното и бохемската ми природа са като непорочност на монахиня.
Много от професионално познатите ми хора са с тежки зависимости от пиенето. По шкафчетата им и дори направо на бюрата им, докато кротко си поработват, могат да се видят отпочнати шишета.
При хората на интелектуалния труд е така. Колкото по-творческа е професията, толкова е по-вероятно около теб да има хайде не алкохолици, но тежки пияници. Никого не съдя, те пък могат да кажат, че аз съм си избрала да се самоубия със стрес, пушене и живот около големи пътни столични възли, над които са надвиснали гъсти оловни изпарения. Макар в пълно съзнание и с бистър ум през повечето време, но също така сигурно по този начин наистина се самоубивам. Обаче аз друго се питам: Докога ще замитаме проблемите с алкохола и наркотиците на известните под килима?
Гледах преди години дълго откровено интервю на Матю Пери (симпатягата от „Приятели"), който разказваше пред Лари Кинг поне един час в пълни подробности за проблемите си с алкохола и наркотиците. С всички срамотии, скъсани ленти, осирания и съжаления. Четох подобна изповед на Гари Олдмън, който си признаваше, че по времето на снимането на „Алената буква" е бил по на шише водка на ден.
Чарли Шийн продължава и досега да се друса, да пие и да се държи като непоправим курвар, но няма нищо против да го бъзикат в интервютата за това, а и той всяка седмица съвсем автоиронично вече осма година играе себе си в „Двама мъже и половина". Когато преди години се стигна до съд заради изпълненията му, баща му, великият Мартин Шийн, чете специално изявление по телевизията - че ей сега ще му свие сърмите и ще го накара да си понесе цялата отговорност.
Когато играеше в американския „Стани богат" благотворително, първият въпрос, който водещият му зададе, пак за да стане майтап с пороците му, беше: къде отива човек, който има проблеми с веществата. „Не виждам правилния отговор, а той е, че отива при баща ми", каза тогава Чарли Шийн, усмихна се и погледна през рамо в публиката, където Шийн-старши също се усмихваше, но клатеше предупредително глава. Парис Хилтън с всичките си милиони лежа в затвора за пиене и наркотици. Никой не се крие. Всеки може да падне, това не е интересно. Важното е дали ще имаш сили да станеш и да продължиш. И как ще го направиш.
Какво става у нас? Синче на някакъв депутат преди години потрошаваше пиян дискотека през ден, медиите пишеха, баща му отричаше това да се е случвало. Ексдепутът Влахов го заснеха кьоркютук пиян да заплашва служител на паркинг, как щяло да има легни-стани и да станат на кълбета, после се оказа, че той не пиел, клеветели го. Прочутото пиянство на бившия министър Георги Петканов, който си се цепеше почерпен най-редовно също бе изкарано от пиарите му грозна клюка и предозиране на предписани лекарства. Колко видни български интелектуалци и творци си отидоха млади заради алкохола? Говори се, че сред тях са Кирил Варийски, Катя Паскалева, Антон Горчев, Антони Генов. Говори се, ама винаги след като умрат.
Тогава се намира някой „приятел" да захрани жълтите медии с пиянски истории. Тези имена ги споменавам, защото съм ги чела по клюкарските парцали, оризилени посмъртно от събутилници. Защо нито един прочут български пияница не се появи в някое телевизионно предаване приживе и не каже - да, имам проблеми с алкохола, наркотиците, безразборния секс, преборих се или боря се с тях. Щом аз мога, значи всеки може. Имат ли представа тези хора, че така могат да дадат сили на хиляди анонимни пропили се и невиждащи надежда типове да се вземат в ръце? Досега съм го виждала да го прави веднъж Чочо Попйорданов. И то след като описаха по всички печатни издания какво е правил, когато не помни.
И след като видяхме как физически се е променил от прекаляването - забавения говор, тежката мисъл, като на старец над 70. Видях наскоро за проблемите си с наркотиците да говори по телевизията и някогашният вокал на Gravity Co - Явор, който, слава богу, каза, че се е преборил. И веднъж чух бегло Димо от PIF да казва нещо подобно - за зависимост от хапчета.
Така приключи почти едномесечната бг-верся на „На живо от Голгота" - „На живо от болницата". В главната роля на умиращия, разпънат на собствената си слабост и отказа на другите да признаят заедно с него грешката му, да му простят и да му дадат шанс за промяна - Андрей Баташов. То не бяха ку-трески, инсулти, неразбираеми медицински термини, а истинската причина непрекъснато се заобикаляше. А колко по-лесно щеше да бъде, ако бе получил по-рано шанс да си каже какво му е и да се опита да се пребори.
Къде бяха опечалените му приятели и анонимни хроникьори на пиянствата му от последните дни, когато още имаше шанс? Но тук обществото като че ли не позволява подобен катарзис. Тук едно залитане не се прощава, то остава дамга за цял живот. Един път пияница, никаква прошка после. И пияницата си казва - и на прясно мляко да карамдоживот, все ще бъда известен като „оня алкохолик".
Жалко за човека. Не съм му фенка. Веднъж ме изгони от театралната зала. Посочи ме с пръст и ме изхвърли, защото го снимах. Познавам го от телевизионния екран - красив мъжс невероятна осанка. Може би малко самовлюбен. Жалко че си отиде толкова млад без да получи шанс да прескочи кашите, в които сам се бе забъркал. Вместо сега всички да реват за загубата му, някой известен пияница да излезе и да си признае слабостта. Да каже, че се е преборил. Или че още се бори.
За да избегнем следващото предаване на живо по медиите на мъчителна и бавна смърт на някой известен ценен, но алкохолизиран човек.
