Когато съпротивата срещу комунистическите режими беше най-силна, те успяха да я смачкат и да оцелеят. А когато хората от Източния блок вече се бяха примирили с властта на комунистите, системата изведнъж рухна. Защо?
Краят на комунистическата власт във всяка отделна страна настъпи по различни пътища. 1989-та навсякъде беше различна, но главната причина за провала на държавния социализъм от съветски тип навсякъде беше една и съща.
Съветският съюз и неговите т. нар. "народни демокрации" все по-трудно се справяха с основните функции и задължения на една държава, те не успяваха вече да удовлетворят дори най-минималните очаквания на хората. Залагаха на принудата и назиданието, вместо на свободното волеизявление, разчитаха на инструментите на властта си и се бяха отказали от обратна връзка с гражданите - всичко това в модерните времена се оказа сигурна рецепта за държавен провал и за галопираща загуба на легитимност.
Ерозията на самата система се оказа много по-опасна за партийните върхушки, отколкото действията на малобройните дисиденти, които се застъпваха най-вече за граждански права. Масовото население вече беше изгубило вярата си в бъдещето, а в навечерието на промените дори партийните кадри не вярваха в системата. Това пък парализира въоръжения до зъби апарат, който в продължение на десетилетия се бореше срещу действителната или мнима опасност от контрареволюция.
Великобългарският шовинизъм
Защо обаче властниците в решителния момент се поколебаха да избият стотици или хиляди и да спасят режимите си? Това е ключовият въпрос в сборника "1989-а и ролята на насилието", в който 17 автора анализират драматичните събития в шест бивши социалистически страни.
Според вестник "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", за разлика от Полша, Унгария и Чехословакия, където промените стават повече по пътя на диалога, в България, Югославия и Румъния ключова роля играят и някои етно-национални конфликти, подтискани в продължение на десетилетия.
Статията за България от професор Щефан Трьобст е озаглавена „Насилие и ненасилие в хода на българската промяна". Трьобст е автор на различни монографии, в които обръща сериозно внимание тъкмо на възраждането на българския национализъм още по времето на Тодор Живков. В статията си "Забравената смяна на парадигмата?" той пише: "Десталинизацията доведе през шейсетте години до либерализиране на политиката и на историческата наука под формата на реабилитиране на тъй критикувания дотогава „великобългарски шовинизъм", който просто беше предрешен като "социалистически патриотизъм". Това беше истинска смяна на парадигмата."
Професор Трьобст анализира критично и днешния български национализъм: „Има едно интензивно съсредоточаване върху собствената национална история (заедно с ревнивото опазване на големия национален разказ, кодифициран през ХІХ-ти век), както и изключително тясно институционално и лично преплитане с държавния апарат и партийните структури, което не е някакъв продукт на промените след 1989 година. То е директен резултат от идеологическото размразяване през 50-те години."
За разлика от България, Румъния и Югославия, където национализмът играе ключова роля по време на промените и след тях, в Полша например "въоръженото безсилие" на властта е принудено да седне край Кръглата маса заедно с опозицията. Пак от Полша се е запазил и един многозначителен призив към антикомунистическата опозиция в годините на промените: „Недейте да палите партийните комитети, създавайте свои собствени!".
НРБ и ГДР - прилики и разлики
В сборника "1989-та и ролята на насилието" най-много място е отделено на промените в бившата ГДР. Няколко техни аспекта, впрочем, удивително и дори буквално напомнят на случващото се по същото време в България, където Тодор Живков през 80-те години успя да измоли от ловния си приятел -западногерманския политик Франц-Йозеф Щраус, един огромен заем. Ето какво пише "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" за ерозията на системата в ГДР:
"Политиката на разведряване, милиардните кредити от Щраус, объркващото политическо лъкатушене на Горбачов - поради всичко това управляващите комунистически елити бързо изгубиха всякаква ориентация и изпаднаха в безпомощност."
И понеже сборникът е посветен на ролята на насилието, нека накрая цитираме и обобщения извод на авторите: веднага след установяването на комунистически режими в Източна Европа властта смазва с кръв всеки опозиционен порив. През 80-те години обаче комунистическата власт вече не смее да използва масово насилие, сменили са се и поколенията. Това е и една от съпътстващите причини за края на режимите.
