За да бъдеш добър математик, са нужни няколко неща - да четеш научна фантастика, да пишеш пиеси, да си участвал в поне един филм, печелил „Оскар". Разбира се, това не са задължителни условия, но след като веднъж се запознаеш с Джон Майтън, те изглеждат неизбежни.
Когато човек чуе математик, си представя най-често мъж с очила и бухнала коса, фокусиран, интровертен, вглъбен в науката.
Когато видите канадския математик и драматург Джон Майтън, със сигурност ще забравите тази идея. За киноманите, той е сценарист и драматург, актьор от филма „Добрият Уил Хънтинг" - в него героят му Том казва: „Повечето хора никога нямат шанс да разберат колко брилянтни могат да бъдат. Не намират учители, които вярват в тях. Биват убеждавани, че са глупави". Тази идея е заложена и в книгата на самия Майтън The Myth of Ability (Митът за способностите).
Майтън е човекът, който стои зад JUMP Math - методика за лесно изучаване на математика, при която учениците до 7 клас се забавляват, докато учат и в резултат на това получават значително по-високи оценки.
Научната фантастика и суперсилите
Интересът на Майтън към математиката започва още в детските му години. Тогава той е убеден, че не е особено добър по математика, но за сметка на това чете много научна литература. Пленен е от „Фондацията" на Айзък Азимов, „Дюн" на Франк Хърбърт, разкази за пътуване във времето и започва да възприема математиката и физиката като магическа материя. Затова и винаги му е допадала идеята за тези науки. За него, това някой да разбира от математика е като това да има суперсили.
Вместо това обаче получава ниски оценки и почти се проваля по висша математика в университета и решава, че не може да се справи.
Връща се към идеята за математика, когато е на 30 години. В един момент, търсейки работа, попада на обява за учители по математика и приема. Започва да измисля начини, по които да направи математиката по-достъпна за децата, така че да не се чувстват по начина, по който се е чувствал той преди. Променя първо себе си и разбирането за проблема и постепенно, преподавайки на деца, наблюдавайки реакциите им, осъзнава какво трябва да бъде различно.
Така и се появява JUMP - Junior Undiscovered Math Prodigies (млади неоткрити математически гении). В основата стои разбирането, че всяко дете е родено със способността да разбира математика и да й се наслаждава. В изследването Educational Challenge на фондация Telefonica, JUMP Math е сред четирите отличени сред 100 най-добри образователни иновации в света.
Стълба, по която се изкачваш с вълнение
Майтън възприема като голяма загуба това, че децата са лишавани от способността да се радват на математиката.
„Математиката е като стълба" - казва Майтън - „ако пропуснеш стъпало, е трудно да продължиш". Освен това, според него, като общество вярваме, че е трудно и само определени хора са родени с тази специална способност - да разбират математика. Затова и ако някое дете се справя зле, си казваме, че просто не е от надарените, вместо да си дадем сметка, че нещо не е наред с преподаването или подхода към детето.
Кой не обича компютърни игри?
Според Майтън децата обичат видео игри, защото постепенно нивото на трудност се повишава, но не прекалено. Затова и децата се радват да преодоляват трудността и да продължават напред.
Същото е и с преподаването на математика - ако са поставени в тази ситуация, в тази зона, в която не е прекалено трудно, те се радват да преминат към следващото предизвикателство. И не само това - радват се, че могат да се изфукат пред връстниците си с уменията си. А ако учителите ги карат да се чувстват глупави, няма как да се забавляват.
Майтън открива, че когато децата приемат ученето като игра, могат да решават и много сложни и абстрактни задачи, могат да разбират добре дробите, без да се налага да ядат пица, за да отделят парчетата.
"Те обичат да решават загадки, да разчитат пъзели. Затова и ако получат достатъчно информация, за да разрешат сами загадката, на тях много ще им хареса", казва Майтън.
Ефектът на публиката
Като актьор, Майтън знае колко е важно да държиш публиката. Затова и докато преподава като доброволец в бедни квартали, гледа на учениците като на публика, а на урока - като на представление.
"В театъра не искаш да отблъснеш половината публика. Не искаш половината зрители да се чувстват глупави", казва той. Затова и чрез системата си за преподаване и учене на математика, преодолява този момент, като кара децата да се чувстват въвлечени, а основен елемент от това е да разбират добре онова, което правят. За 15 години Майтън, заедно с група преподаватели по математика, успява да разработи програмата така, че материалът да е преподаван на малки порции.
„Математиката може да е много творческа и вдъхновяваща - когато видиш връзките между нещата, когато видиш колко елегантно е проектирана Вселената, тогава осъзнаваш, че това е изкуство", казва Майтън. Според него културата ни страда от идеята, че човек може да бъде или артист, или учен, докато реално може да бъде и двете.
Самият той е доказателство - казва, че е правил открития в сферата на математиката под влияние на знания от обучението му по литература. Валидно е и обратното - в интервю преди три години казва, че пиесата му The Little Years е артистично и емоционално въплъщение на онова, което се опитва да прави с JUMP.
За Майтън да напише добра пиеса, нещо наистина оригинално, е не по-лесно от това да откриеш нещо в сферата на математиката. И в двата случая трябва да има и доза късмет. „Границите на математиката се разширяват толкова бързо, че винаги има пространство за открития. Така че даже откриването на нещо ново в математиката не е чак толкова трудно", казва той.
Основните принципи са универсални - да не се заливат децата с твърде много информация, предизвикателствата да се разделят на малки стъпки, с които децата да могат да се справят, да се отделя време за повече упражнения и всяко дете да получи обратна връзка. Самите те не са новост, но за да се формира подходяща програма, с която да се прилагат, отнема 10 години. Но не само програмата има значение - важно е да повярваш, че всички деца могат да се справят.
Родени любопитни, приучени да са безпомощни
Основен проблем в преподаването на математика е това, че на децата се дава правило, без да се обясни защо е така. А това може да бъде разглеждано и като метафора на обществото, заобиколено от правила, които е принуждавано да спазва автоматично, без да знае защо.
При един експеримент плъхове са затворени в клетка. Всеки път, в който се опитат да излязат през вратата, някой ги спира. Когато накрая учените оставят плъховете на отворена врата, те отказват да излязат, развиват приучена безпомощност. Това, според Майтън, се случва и с хората.
Децата са родени любопитни и способни да се учудват. Но постепенно започват да научават, че не могат да правят неща, които учителите им считат за важни. И всеки ден се учат, че не могат да правят неща. Заради начина, по който ни е преподаван светът, не виждаме инстинските причини за проблемите, казва Майтън. Затова и обществото страда от тази приучена безпомощност, която пречи да реагираме на глобалното затопляне, пречи да развием устойчиво развитие, защото сме безпомощни. Именно това е невидимата пречка, която обществото трябва да преодолее.
