Как ще ги стигнем американците?

Българите имаме ненужно ниско самочувствие, че живеем в една от най-корумпираните държави, че политиците ни са крадливи, че деловите ни среди са некадърни и алчни, че нищо не ни е наред. Либералните интелектуалци много обичат да мрънкат, как едрият ни бизнес не подкрепя достатъчно обществени каузи, как не оценява интелекта. И си умират да дават американския бизнес за пример и да се умиляват от неговите успехи и филантропия.

Да, нямат стигане щатските едри собственици, мениджъри и политици, благодарение на чиито спекулации с виртуални пари си имаме и световна финансова криза. В сравнение с тях нашите се оказват бели и добри минималистични кокошкари.

Но живеем в нещо, което някои анализатори наричат Pax Americana, а центърът на това явление, САЩ, също като Римската империя в миналото, обича да плаща за поддържане на пропагандната заблуда, че си има толкова много демокрация и напредък у дома, че няма търпение да ни изнесат малко, пък било и под дулото на заредено оръжие.

Сълзливата прогандна история

Един от любимите образи на българските либерални интелектуалци е, разбира се, Андрю Карнеги, бащата на стоманената индустрия, останал в историята с това, че дарил за обществени каузи и благотворителност 80 процента от богатството си. Похвално наистина, но винаги при разказването на тази сълзлива история се пропуска начинът, по който е натрупано въпросното богатство.

Изпада се в удобна амнезия, че този човек през цялото си битие на индустриалец дава само минимума за оцеляване на служителите си. В частите от Питсбърг, които построил, имало съвсем малко водопроводна мрежа, а улиците не били асфалтирани. Според един от биографите му, под негово ръководство в инциденти загинали една пета от всички мъже на Питсбърг, които работели в стоманената промишленост, железниците и строителството. Хиляди умирали от тиф, защото пиели вода от замърсени реки.

Никога не се споменава и склонността му към корупция в името на бизнес успехите. Карнеги подкрепя финансово Бенджамин Харисън, който е избран за президент през 1889 г. Той възнаграждава бизнесмена като назначава във Върховния съд адвоката му, утвърден за по-малко от седмица на поста си въпреки липсата на юридически и политически опит.

В свое есе, озаглавено „Богатството", от 1889 г., Карнеги твърди, че по-високите заплати „биха били пропилени за задоволяване на апетитите, някъде дори прекаленото им задоволяване, и е съмнително дали тези, които се похарчат правилно за увеличаване на удобствата у дома биха били наистина полезни за човечеството като цяло."

При откриването на библиотеката „Карнеги" в Алегени, Пенсилвания, произнася вълнуваща реч в прослава на самия себе си: „Най-бедният гражданин, най-бедният мъж, най-бедната жена, които работят от сутрин до вечер за прехраната си, ще могат да влязат в тази сграда и да се зачетат в книгите по полиците, да слушат органа и да се възхищават на произведенията на изкуството в галерията наравно с милионерите и най-видните граждани."

Но пък доста от съвременниците му не били така впечатлени: „Предпочитаме да не ни орязват заплатите и да ни оставят да си ги харчим както пожелаем", казали работници от стоманодобивната промишленост на Питсбъргски вестник.

Има ли някой съмнения за какво бяха и двете войни в Залива

Но да се върнем в настоящето. Не вярвам някой да се съмнява, че и двете войни в Залива бяха в името на петролните компании. Те облагодетелстваха и влиятелни изпълнители на държавни поръчки, като например компанията, ръководена някога от вицепрезидента Дик Чейни - „Халибъртън".

За технологичната фирма „Инфо Ю Ес Ей" се твърди, че е платила 900 000 долара за пътувания в Европа, Карибския регион и Мексико на президента Клинтън и съпругата му в качеството й на сенатор. Компанията е сключила консултантски договор на стойност 3.3 милиона долара с Бил Клинтън (колко нелеп вече изглежда договорът на Ахмед Доган!), а също така е направила голямо шестцифрено дарение за президентската му библиотека.

Всичката тази информация излезе на бял свят благодарение на съдебно дело, заведено от гневните акционери на „Инфо Ю Ес Ей", които сметнали, че подобна щедрост не е в интерес на фирмата. Шефът на фирмата лично е платил 1 милион за празненствата по посрещането на Милениума в Белия дом, дал е дарение от 250 000 долара на фондация „Клинтън" и над 200 000 долара на Демократичната партия по време на кампанията за Сената на Хилъри Клинтън.

"Енрон" - на 4-о място от спонсорите на Буш-младши

Най-големият спонсор на кампанията за първия президентски мандат на Джордж У. Буш е корпорацията „Енрон", прословутата хюстънска енергийна компания, която банкрутира в края на 2001 година. Адвокатската кантора на „Енрон" - „Винсънт&Елкинс" - е на второ място, а общото им дарение е седемцифрено.

Счетоводната фирма на „Енрон" - „Андерсен Уърлдуайд" - е на четвърто място сред спонсорите. Накрая се оказа, че „Енрон" е мамила акционерите си и им е причинила огромни загуби, заради което бе принудена да подаде молба за фалит.

Повече успехи - повече грях

Но не само при американците е така. Помним и разкритията на Роберто Савиано за срастването на неаполитанската мафия с бизнеса и политиката, заради които италианският журналист получи и смъртни заплахи. Колкото по-голяма и успешна е една страна, толкова по-греховна е прегръдката на финансовия и политическия елити.

Примерите от българската действителност са направо смешни на фона на корупцията и злоупотребите в страни като САЩ, Италия, Русия, защото и размерите на бизнеса ни са комични в сравнение с тях. Колкото по-едър е бизнесът, толкова повече склонност към престъпване на законите има и толкова повече възможности да го направи, да си напазарува политици, сенатори, всичко.

Разликата между тях и нас обаче е, че в тези страни има силна средна класа, която протестира. Защото едрият бизнес навсякъде е мракобесен и доколко ще се държи демократично, зависи само от гражданската съпротива. В развитите страни има и интелектуален елит, който не си затваря очите и не се присламчва на трапезата на богатите като нашия.

Ако мен от нещо ме е срам в тази страна, то е изключителното раболепие на интелектуалния елит, който непрекъснато се опитва да получи назначение при едрия бизнес. Затова не протестира срещу нищо като Майкъл Мур, не разобличава като Роберто Савиано, а само мрънка, че се чувства недооценен и беден.

Да, политиците ни са корумпирани като навсякъде по света, даже по абсолютна стойност на сумите - доста по-малко отколкото в другите страни, посочвани често за примери за демокрация. Да, едрият ни бизнес е агресивен и се опитва да нареди държавния пасианс така, че да печели още повече. Но сумите, за които се бори, са джобни пари за играчите от развитите уж образцови държави, към чийто стандарт се стремим и чиито посланици много обичат да си пъхат носа във вътрешните ни дела.

Филантропията на Запад обикновено изкупва големи грехове и цели пропаганда и получаване нов вид власт и влияние. Нямаме основание да се потискаме като нация, че нещо сме по-зле от другите. Просто от по-скоро тичаме по пистите на свободния пазар и още се учим и набираме скорост.

И работата на средната класа и интелектуалния елит е да принуди политици и богаташи да работят в обществена полза. Защото нашият интерес е точно обратен вектор на техния. Така че вместо да ги ухажваме и мрънкаме, да вземем да проявим някаква инициатива.