Предният интересен петък - с вторите опашки пред втората банка - ме завари в Гърция в компанията на гърци, датчани, латвийци и израелци. Разказвах им защо непрекъснато чета нещо в телефона вместо да говоря с тях, пък те взеха че ме попитаха: "А някой каза ли нещо на хората?"
Това, разбира се, е въпросът без отговор през последните декади в България. Не стига, че зададоха този въпрос, но и продължиха: "В такива случаи има един достолепен господин, може и с бастун, който застава до знамето на страната, изрича няколко прости, но смислени неща, за да успокои хората. Така функционира човешкият механизъм. При лична трагедия имаш нужда от добра дума и прегръдка от скъп човек, на когото вярваш. При национални драми или трагедии - пак така."
Въпросът кой говори на българския народ и какво му казва е големият български въпрос.
Последната подобна реч, навярно най-силната в кариерата му, беше речта на президента Плевнелиев, когато представи позицията на политическите партии на 29 юни. В няколко точки ясно беше казано какво се случва и какво предстои. Разбирам, че е важно българският народ да чуе обединена позиция на партиите, но все още не разбирам защо имаше орда политически статисти зад президента.
Това обаче е друга тема. Да се върнем към гръцкия въпрос - кой е този, който говори на нацията в момент на криза, трагедия, бедствие? Казва ли правилните думи, по правилния начин, в правилния момент? Кой, мамка му, е този българин?
Въпросните гърци, датчани, латвийци и израелци продължиха да развиват тезата си: "Всеки път, като отиваме да гласуваме, си задаваме въпросите - как би се държал в тежък момент този, за когото ще пуснем гласа си сега? Какво ще направи, ако има война, ако наши сънародници страдат, ако ни връхлети бедствие?"
Сега вече става сложно. Принципно в България подобни политически лидери няма, но има буфосинхронни версии.
Типажи на робинхудовци, които увличат мало и голямо с действията си.
Действията им - hors la loi, извън закона - незнайно защо събират родните овации. Българският Робин Худ се бори са справедливост, като хем се изживява като шериф, като гони истинския шериф, хем гони богатите, хем се намесва винаги навреме, за да предотврати неправдите. Около един Робин Худ винаги има някакъв мит - при истинския това е лъка, при нашенския - са мускулите, кебапчетата, лъжата за по-високи пенсии...
В България има няколко подобни герои, устремени към абсолютната власт, които мечтаят думите и решенията им да са като укази на съдбата. Стремежът им към власт е фантастичен, въздигнат до непознати висоти. Укриват се като Робин Худ - не живеят в центъра на града, а по горските му околности.
Те не са забравили за тоталитарния феномен от близкото минало, играят си с простоватата част от народа като с надуваема плажна играчка, изкушенията им нарастват лавинообразно и в един момент се пръсват от преяждане. Интересно е, че увличат и странни спътници-интелектуалци, които се поддават на мафиотското им обаяние. И така до следващия Робин Худ, който се показва от някой ъгъл, излиза на сцената и започва нов поход за увличане на съмишленици.
Погледнато отгоре, България сякаш живее в един лабиринт.
Дори като излиза от лабиринта, страната продължава да вижда лабиринти и там, където от тях няма и помен. Лабиринтът е лабиринт, защото е с подвеждащи посоки и точно това е определението на модерната българска история. Пред България на всяка част от този кровиличещ път се появява нова фигура, която просто пуска поредната подвеждаща идея кой път да поемем.
Така се ражда постоянното напрежение, което тегне над всяко събитие в България. Принципно погледнато лабиринтът има и положително свойство - винаги открива главозамайващо много възможности, само дето в българската глава вече е написано, че всяка възможност води към пореден грешно избран път.
Животът е далеч по-прост, отколкото изглежда, въпросът на гърците, датчаните, латвийците и израелците е повече от основателен. Техните нации знаят, че La vida es sueno, животът е сън, светът е просто един театър на сенките. Въпросните нации имат предвид онази притча за пътешественика, който пътува по света. Открива, че светът е огромен град, шестте главни пътя в който се събират на един централен площад, където се издигат дворецът на мъдростта и замъкът на щастието.
Точно това ме питат и представителите на въпросните нации: "Кой е онзи мъдър българин, който може да каже няколко мъдри думи и върне щастието на останалите българи?" "Обръщенията към нацията", "телевизионните публицистични предавания" и "вечнотърсещите скандал журналисти по пресконференциите" са част от причините, които ни карат да вярваме, че в България всичко е основано на лъжи, измами и кражби посред бял ден.
България се е превърнала в един лабиринт на хаос, вакханалия и безредие. Българската гениалност или научна сила не е впрегната в създаването на нещо, което води до прогрес на нацията, а до измама. Спомням си оная история, дето Симплициус изобретява обувки, които се обуват отпред назад и оставят обратни следи, за да се измами другия, за да се открадне по-лесно новата плячка. Българската изобретателност и мисъл е на това ниво.
Пиер Брюнел пише, че ако искаме "да разберем цялата история, трябва да видим и тъмните пътища, както и да внимаваме за следите на Симплициус, макар те да приличат на объркани дири на градинар шегаджия." Добре, разбрахме за всички тъмни пътища, но защо не си вземем поне веднъж поука?
И пак - кой е този, който застава до знамето, подпрян на бастун и казва простите и правилни неща. Онези неща, които връщат хората в понеделник по работните им места с гордо вдигната глава - да, сгрешихме и този път с избрания път по лабиринта, но ще опитаме пак. Кой обяснява какво се е случило, какво трябва да се направи и какво наистина предстои?
В такива моменти винаги си спомням за онзи момент, малко преди обяд на 28 януари 1986 година.
Роналд Рейгън пише в дневника си: "... подготвях се за планираното обръщение към нацията същата вечер, след малко щях да се срещна с телевизионни водещи от големите телевизии; в този момент влязоха Пойндекстър (тогава съветник по националната сигурност) и вицепрезидента с новината, че совалката Чалънджър се е взривила малко след излитане. Всички се втурнахме към телевизора и видяхме повторението на експлозията. Това беше ден, който остана в мен през целия ми живот."
Този ден американската история се променя. Америка е изправена пред едно от големите си изпитания - в активните години на Студената война космическата програма е претърпяла провал. На совалката има шестчленен екипаж и един пасажер - учителката Криста Маколиф, която си е спечелила правото да бъде на този полет. Рейгън казва, че не може да извади от мислите си съпруга и децата на учителката. Че не може да спре да мисли за семействата на астронавтите.
Американският президент мисли какво да обясни на всички американски деца, гледали взривяването на Чалънджър. Представяте ли си? Мисли какво да обясни на дечицата? Кога точно в България някой е обяснявал нещо на децата? В един момент шефът на кабинета на Рейгън произнася репликата: "Викнете онова момиче, нали знаете - онова момиче." "Онова момиче" е Пеги Нуунан, която вечно закъснява за работа, но пише страхотни речи.
Резултатът е кратка реч от десетина реда. Когато е готова, някои редактори се опитват да променят определени думи, но Рейгън е известен с това, че не се съобразява с такива неща. Същата вечер телевизиите излъчват пряко речта на Роналд Рейгън. Той е седнал в Овалния офис, на бюрото си. За децата казва, че болката и загубата са само част от изследването, познанието, търсенето на нови предизвикателства.
Уверява дечицата, че бъдещето принадлежи на смелите. Казва им, че Америка ще има още космически програми, още учители в космоса.
Само четири силни минути са необходими, за да обединят една нация.
Кога ли България ще получи своите четири минути? Следващия път, като гласувате за някого, помислете дали точно него бихте чули във въпросните четири минути.
*Авторът е програмен директор на Дарик радио.
