Черно и бяло

На четири съм и прекарвам лятото при дядо и баба на село. Те си говорят, че е дошъл "катун", странна и непривична дума за детските ми уши. Тогава и не съм си мислел, че съществува "Катуница", но думичката си я биваше, а и се свързваше с някои си "цигани".

Привечер дядо ме хвана за ръка и през изсъхналите от слънцето августовски ливади се заизкачвахме към отсрещния рид над селото. Мъгливият ми спомен и сега разкрива 7-8 каруци и пасящи наоколо коне, ама каруци с покривало, по-късно подобни гледах само във филмите за Дивия запад.

Не помня много - само че заприиждаха още хора отсам, оттам и си говореха с хората край каруците. Единственият ми по-ясен спомен е, че една стара жена викна нещо на дядо ми и след малко се появи иззад каруцата със самун топъл хляб и ми го подаде. Беше със същата бяла забрадка, с каквато ходеше баба и ръцете й бяха също като бабините - черни, загрубели и с напукани жилчици, като земята, която по цял ден блъскаше.

Л. е "цигане" и мой съученик в четвърти клас. Минава някак си от клас в клас, но не е ясно точно как и аз съм получил пионерско поръчение да му помагам по математика след часовете. Л. гледа жално с циганските си очи и от носа му надниква неиздуханият сопол, който той храбро прибира с едно шмръкване.

След няколко дни започва да разбира какво е да отвориш и затвориш скоби и решава първата по-елементарна задача. Скоро обаче пак отсъства за дълго от училище и усилията ми се похабяват напразно. След години, прибирайки се в родното градче разбирам, че е починал някъде около 30-годишен от коварна болест.

Тя е нисичка и пухкава с едни особени вакли очи, каквито можеш да срещнеш само на циганско лице. Като се обръща и погледът й се замята като шал след нея. В. е също моя съученичка, някъде около шести клас.

Народната власт се е впуснала да се грижи за многодетните семейства и е обвързала даването на купони за храна от ученическия стол с присъствие на децата в училище. Ние знаем, че тя е "цигане" и не очакваме много от нея, но нашата "другарка" беше от онези хора, които с уважение наричаха "даскалица".

Спомням си ясно деня на раздаване на поредното контролно по математика, когато чухме името на В. и похвалата "браво, пет". Представяте ли си какво е било това за мен и съучениците ми, за да помня този момент десетилетия след това. Така почти цяла година петици и шестици, отличничката по математика. И след това изчезна, поне от моите спомени, но мисля, че и от училището. Както бих казал сега, "социалната среда я всмука".

Войник съм в Българската народна армия и като всеки такъв имам не един спомен за странни пътувания във войнишки отпуск. След един, два автостопа съм закъсал късно следобяд на междуградско шосе в Северозападна България. Топло лято, но аз съм със задължителната парадна униформа, мачкам нервно фуражката и вървя по посока на движението вдигайки ръка на всяко превозно средство, но никакъв късмет.

Настига ме с бясна скорост една червена лада и заковава с писък на петдесетина метра пред мен и след това с още по-шумна задна спира до мен. През прозорците виждам три ухилени мургави физиономии и чувам: "Накъде бе, мъжки?". Те са до близкия голям град, където е и моята цел - гарата с влак до София.

Качвам се и в главата ме удря песен от известен тогава индийски филми, а ладата се понася със 120 по шосето. На завоите намалява до 70-80, но това хич не ме прави по-спокоен. Отнякъде изниква бутилка, лизвам, за да не обидя моите спасители, които с писък на гуми заковават пред гарата в необходимия час.

Началото на 90-те - всичко граби каквото намери от държавната собственост и го "капитализира". Баща ми стопанисва склад на бивше голямо предприятие, в което се пазят скъпи кабели от цветни метали.

Предприятието вече не работи, но складът чака началниците на татко да се разберат кой ще го капитализира. Баща ми обаче е от ония, които пазят държавното и гонят службата в името на общото.

Бедничкия ми, идеалистичен мой татко с малка пенсия. Охраната през нощта изобщо не му беше в задълженията, но той дебнеше и една вечер - заедно с брат ми, спипали няколко "братовчеди" да се пънат над един кабел, за да го метнат в каруцата. Малко размяна на реплики и здравата дръжка от лопата в ръцете на баща ми и брат ми решават проблема. Групичката, мърморейки, се оттегля.

Няколко месеца по-късно, вече сам, заварвам в тъмното местната група мутрички направо с камион в същия трудов подвиг. Тарторът познава баща ми, от махалата е и лошото се разминава само с предупреждение. Ако иска да е жив и здрав да не скита по нощите. След две седмици всичките макари с кабел изчезнаха.

Първата ми сериозна работа към средата на 90-те, макар и по заместване за половин година. Взел съм последната си заплата, глупаво съм я сложил в джоба на спортния сак и скиторя по софийските улици. Изведнъж пред мен се появяват две мургави женици с тумба дребни деца и започват да ми се мотаят в краката. Чисти и добре облечени са и не ги заподозирам в нищо.

Опитвам да ги заобиколя, но те все някак си ме спъват. Накрая изчезват, а аз се прибирам вкъщи, където установявам, че парите ги няма.

Работя в столичен ежедневник и на някакво международно мероприятие за български журналисти, американка с изрядна делова прическа и менторски тон ни обяснява защо не трябва да пишем "цигани", а "роми". Също така, че не трябва да пишем заглавия като "Циганин уби жена". Това, последното, го разбирам, но защо да не са цигани, простичко момче като мен не разбра. На въпроса ми дамата отвръща с яростна канонада за междуетническите отношения и расова търпимост.

Почти 15 години след срещата ми с нея гледам по телевизия пламъци и навсякъде чета "Катуница". Усещам здравата ръка на дядо, която ме държи застанал пред каруците, а в другата държа топлия комат.