Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

А президентът толумбички обичаше ли като малък?

Информация или забавление е разговорът с родителите, учителките, колегите?
Информация или забавление е разговорът с родителите, учителките, колегите?

„Какво дете беше?" Ако български журналист зададе този въпрос на родителите ви, да знаете, че сте загазили. Или сте умрели при трагични обстоятелства, или са ви избрали за президент. Не сме сигурни кое от двете е по-драматично от ефирна гледна точка, но стигне ли се до това питане, нещата са отишли твърде далеч.

Формално наричаме това „търсене на непосредствена емоционална реакция от близките", но не е нищо повече от долнопробна самоцелна експлоатация.

Докато ошашавеният от микрофони и прожектори роднина безхитростно каканиже що за невероятно същество сте били някога, в нюзрума на медията ликуват от попадението.

Дай пет! Техен репортер пръв е спечелил доверието на наивния ви сродник, конкуренцията само жалко ще преповтори фундаменталните въпроси, свързани с вашето отминало отглеждане. Отговорите нямат никакво значение, дайте да не се лъжем. Стискайте само палци вашите да не се изложат твърде много в хвалебствията. Всъщност колегите почти никога не целят това, съвсем добронамерени са (каквото и да означава това в журналистическата координатна система) и ако тате или мама направят някоя щуротия, сами ще са си виновни.

Например кажат, че сте се напишквали до шести клас, яли сте вафлите напряко или не дай си Боже, се подлъжат и ви звъннат, за да ви наставляват с общи клишета секунди след приключването на изборния ден.

Хей, какви ги говорим?! Полудяхме ли?! Зрителят иска това, а ние високомерно се подиграваме.

Та нали по този начин хората пред екраните усещат, че сте човек (или поне сте бил приживе или преди да ви изберат, зависи от случая); един от тях сте, нищо толкова специално няма във вас, макар уж да се търси обратното.

Това е скритият замисъл на всички онези трепетни репортажи с началните ви учителки, лелките в детската, даскала по трудово, старшината в казармата, касиерката в магазина и устатия комшия, когото дори не познавате. Целият този кич е гарниран богато със снимки по къси гащи, училищни сбирки, абитуриентски пози, младежки вечеринки и прочее. Повърхностна квазидокументалистика, която има за цел да разкрие характера ви, но разкрива единствено своя.

Разбира се, всичко би било далеч по-задълбочено, ако не бяхте се споминали така внезапно. Или пък не ви бяха номинирали така отникъде. Сега се бърза, защото конкуренцията владее същите трикове.

И при миг невнимание първа ще говори с класната, физкултурника в прогимназията или дементиралата стринка.

Все пак сте новината на деня. И на утрешния предиобед, но не повече.

Функцията на медиите, казват, била да информират и забавляват. Уви, затрихме през годините някъде упътването, та каква пропорция трябва да се спазва вече никой не помни.

Информация или забавление е разговорът с родителите, учителките, колегите?

Сигурно трябва да е и двете, ще си кажете, макар добре да знаете, че не е нито едното в ареала на добрия вкус. Емоциалността на родата е граниво публично зрелище, а ние отдавна сме забравили кога беше добре да си го спестим. Внезапната смърт безспорно е един от вариантите. За другия очевидно ни е твърде рано.

 

Най-четените