Аз съм потомък на имигранти. След Илинденско-Преображенското въстание турците колят и бесят из Македония, останала извън границите на България. Кервани с бежанци (точната българска дума за емигранти) тръгват оттам. Над 50 000 души. Тези хора не тръгват към богата Европа. Те тръгват към бедна и размирна България.
Днешните имигранти старателно избягват по пътя си държави, които са им близки по култура, език, традиция, религия.
Държави, в които вероятно имат роднини и приятели. Идват в непознати места, с чужди за тях езици и култури. Защото са богати. По пътя подминават по-бедните държави. Това икономическо преселение от пропадналите държави, които от десетилетия отказват да приемат принципите на толерантността, на демокрацията, на конкуренцията, става благодарение на глобализацията, на отворените граници и откритата информация. За съжаление, не сме готови да посрещнем такава вълна. И не сме длъжни.
В света има милиарди бедни хора, живеещи в пропаднали държави.
Голяма част от тях са готови веднага да тръгнат към ЕС, САЩ, Канада, Австралия. Нова Зеландия. Няма физическа възможност да бъдат приютени, дори някои тук да се правят, че този факт не съществува.
Аз отново съм емигрант. Избрах една държава пред друга. Кандидатствах 15 години за Зелена карта. Представих дипломи, имам квалификации, които се търсят в САЩ. Минахме медицински прегледи, представихме свидетелства за съдимост. Платихме огромни пари за визи. Приеха ме не по задължение, а по правилата, които са си изработили.
Можем да приемаме, докато Европа стане толкова бедна и пренаселена, че да спре да привлича имигранти. Или още сега да приемем правила и да започнем да ги спазваме. Да приемаме имигранти, които могат да допринесат - с квалификация и умения. Да приемаме толкова, колкото преценим, че се нуждаем и можем да приемем. Не можем, просто не можем да приемем всички.
