Най ни бива да се мамим едни други

Неделя следобед. На вратата настойчиво се звъни, което разваля блажения и дълго чакан покой върху дивана с книга в ръце. Отварям полузадрямал, а насреща ми стои очилат мъж на средна възраст. На врата му виси замръчкана и трудна за прочитане служебна карта, която е виждала и по-добри дни. Неканеният гост е въоръжен с кошмара на всеки портфейл - касов апарат.

"Добър ден, дължите 19,60 лв. за вход", изстрелва той преди да съм успял да измуча някакъв поздрав насреща му. Признавам, че ме хваща неподготвен. От нанасянето в този апартамент досега винаги тези разходи са минавали през хазяите и за пръв път някой цъфва на вратата, за да иска пари за това.

В главата ми бързо се събужда онази характерна българска мнителност. "Този сега да ме измами ли се опитва, или да?", проехтява в главата ми гласът на Съмнението, който по подразбиране има вид на крехка пенсионерка с присвити очи.

Няколко секунди осмислям казаното от него и собствените си опасения, но в крайна сметка отивам за портфейла си и му връчвам една двайсетолевка. Съмненията ми се поразсейват, но не изчезват напълно.

В тази история няма нещо необичайно. Да си мислим, че някой ни менти, е сякаш първосигнална реакция, особено когато на вратата ти висне непознат, който иска пари. Очакваме измамниците да дебнат зад всеки ъгъл, запасени с поредната сложна схема.

За тази недоверчивост спомагат много неща. На първо място това, че сме изгаряли с някакви суми в досегашния си житейски опит - я някой ще те метне с рестото в магазина, я ще си купиш химикалка от "глухоням", който ще напсува следващия си "клиент", когато онзи откаже да даде пари.

Огромен фактор е и капсулирането на съвременното общество. Ако преди 20 години хората в един блок са се познавали и редовно са си ходили на гости, днес е възможно да се усъмниш, ако някой се появи на вратата ти, каже, че е съседът от горния етаж и ти поиска захар.

Не помагат и новините за измами от всякакъв вид, мащаб, цвят и мирис, които ни заливат по всички канали. Като се почне от негово величество Телевизора, мине се през интернет и се стигне до бабите пред блока, които одумват поредната си наборка, хвърлила през терасата плик с пари на мними полицаи. Не, че и те няма да направят същото след някой друг месец...

Но колко и недоверчиви да сме, в България просто ни бива да се мамим едни други.

Успяват и да са в крак с времето - като тези, които чрез електронна поща са започнали да се представят за служители на ЧЕЗ, събиращи неплатени задължения. Какво по-модерно от ЧЕЗ в момента - ЕРП-то, чието име човек чува по 10 пъти на ден, иска или не?

Поколения наред по нашите географски ширини сме развивали умението да се надлъгваме едни други. Влиянието на Ориента се усеща силно - от "алъш-вериша" на пазара до меренето на хванатия шаран между рибари. Вероятно заради това българският измамник е и невероятно адаптивен. Човек ще каже, че във вулкан да го пуснеш, пак ще намери начин да изплува.

Някак неизбежно медиите спомагат за това.

За да предпазиш, например, пенсионерите от нов вид измама, трябва да обясниш как точно се осъществява тя. Как протича обаждането, какви лъжи се използват, как се взимат парите.

Подобни репортажи обаче се явяват и мултимедиен учебник за пишман мошениците, които по природа са комбинативни, лишени от морал и търсят "лесните пари". И докато те трупат знания по пътя към първата си измама, а вероятно и до арестантска закуска, изпечените измамници гледат на репортажите като на знак - щом вече се говори за една схема, то тя няма да е толкова ефективна. Решението? Мислят следващата.

Опре ли въпросът до това да излъжеш някого и да му вземеш парите, творческия нюх с лопати да го ринеш.

Схемите постоянно еволюират. Най-честите им жертви, пенсионерите, донякъде разбираемо не могат да смогнат с всичко, което един гладен престъпен ум може да скалъпи. Дори младите хора и тези на средна възраст обаче не съумяват да се предпазят от всяка история, която може да ги подведе.

Проблемът е в това, че таим недоверие и в самите институции. Колко хора се замислят да се обадят на полицията или друга отговорна институция, когато имат дори най-малкото съмнение, че може да са жертва на измама?

Гледаме на самите институции като на потенциални измамници, като на бреме, от което се опитваме да страним, вместо да търсим съдействие.

За това спомага и отношението, което понякога получаваме и с което, за съжаление, сякаш сме свикнали.

Груб глас ни обяснява, че имаме неплатени задължения за телефон - може да е истина. Някой твърде мило ни обяснява как можем да се възползваме от нова услуга - реакцията е "тези нещо се опитват да ме изментят".

И така това измамите се превръщат в доходоносен бизнес. Само телефонните мошеници са "изкарали" над 5 милиона лева за 2017-а. Зам.-министърът на вътрешните работи Стефан Балабанов посочи, че това били по-малко пари от подобни схеми във Великобритания (755 млн. паунда), например. Но едва ли е особено подходящо сравнението със страна с минимално заплащане от 7,83 паунда на час (1315 на месец) и население от над 66 милиона души.

Докато има балами, които да се връзват, ще има и измамници, които да ги мамят. Репликата, с която мнозина описват ситуацията, сякаш това оправдава всяко едно подобно деяние из страната.

Същите, които повтарят това, в един или друг момент от живота си също са били преметвани - било то в магазина, на улицата или другаде. Няма да си го признаят заради гордост - онова друго характерно качество, с което пазим реномето си, изглежда, по-добре отколкото пазим джоба си.