Кой? Тоя ли, бе?!

„Кой, бе?! Ма тоя ли?! Абе, нали го знам..."

На мястото на точките можете сложите каквото ви дойде на ум - „...от едно време", „...като ходеше под масата", „...като никой не го знаеше", „...като имаше два лева в джоба", „... като се молеше".

Това е обичайният начин, по-който радушно, незлобливо и от сърце приемаме успеха, издигането или популярността на ближния си.

За първи път си дадох сметка за този комплекс преди години, когато възторжено споделих пред група познати, че наш общ приятел заминава да учи политология в Америка със стипендия. След обичайното стъписване при такава информация, сподавящо тихата, натурална, човешка завист, приятната преди това компания се превърна в глутница, лаеща горе-долу едно и също: „Как този, бе?! Нали аз лично съм му връчил първия вестник да чете, бе?!; „Кой, бе?! Абе нали го знам как не знаеше кой ни е министър-председател, бе?!; „Тоя, дето не можеше да си изкара студентска книжка, че го беше срам да си каже името ли, бе?!"

Оказа се, че всеки знае по нещо много важно и излагащо от миналото на въпросния спечелил американска стипендия младеж и според консолидираното мнение на групата „приятели" той е последният човек, заслужаващ да замине където и да е и да бъде избиран за каквото и да е.

Впоследствие рефренът на спонтанното „аргументирано" отричане на нечии достойнства или постижения започна направо да ми се набива в очите.

За когото и да станеше дума в публичното или частното пространство, все наоколо се намираше някой, който да е наясно с това какъв нещастник, никаквец, бедняк, глупак, наивник, подмазвач или комплексар е бил той.

Друг общ познат си купил нов апартамент - веднага се обажда някой, който да каже „ма тоя ли, бе - дето ми у спал у нас на кушетката?!" - сякаш този факт напълно изключва перспективата въпросният човек някога да се сдобие със собствен дом.

Трети успява да стане голям шеф - хайде, на сцената излиза с „кой т'ва, бе"- репликата някой, който да свидетелства как го завел за ръчичка в компанията, купувал му банички за закуска или го научил да ползва метрото. Все едно тези, които изобщо могат да стават директори, трябва някак априори да не са преминавали през такива „унизителни" неща в живота си, а направо са се родили с табелки „началник" на челата.

Покрай ушите ми минаваха всякакви вариации на тази толкова спонтанна реакция, през които се оказваше, че у нас всеки е помагал, стимулирал, създавал или следял отблизо някакви други хора, успявали, забогатявали или издигнали се напълно незаслужено.

С времето установих, че това сърдечно неглижиране на другия не е просто специфична особеност на нечий конкретен характер, а национална черта.

Синдромът „Кой - тоя ли бе?!" е първичният, нерафиниран начин да изразим малката си завист, да се самопоставим над някого или да преглътнем факта, че на него нещо му се е получило.

„Кой - тоя ли, бе?!" е начинът, по който преглъщаме най-често нечие неочаквано материално благосъстояние. Тази реакция се е превърнала в нещо като „добър ден" на половината сравнително финансово добре хора, които познавам.

Не знам дали заради вкоренената в манталитета ни завист, нуждата „на Вуте да му е зле" или от онзи съвременен порив за непрекъснато съревноваване за щяло и не щяло, но ние ставаме особено жлъчни, когато става дума за пари. И особено, когато става дума за това, че нечии чужди пари са се оказали повече от нашите собствени.

„Тоя ли, бе" се оказват и онези, които по някакъв друг параграф се приемат за по-успели в живота.

Някой си се установил в чужбина (този изконен български блян), на всичкото отгоре взело, че му потръгнало, и има дом, работа, редовни почивки и нова кола на всеки три години? Ела да видиш колко негови лични познати ще наизскочат от нищото, за да припомнят „излагащи" подробности от недалечното му минало. Така според снесената информация човекът се оказва пълен некадърник, който на две магарета сено не можел да раздели, затова това там не е никакво постижение, ами направо си е пълен късмет, ирония на съдбата или тотална несправедливост.

Под ножа на българското „тоя ли, бе" влизат и онези със стабилните семейства. В тяхна антизащита излизат купища „добри познати", които услужливо си спомнят всичките им пикантни похождения и могат в детайли да ти разкажат кое, как, къде, защо, с кого и колко са правили годините, преди да станат известни като „съпрузи за пример". Нищо, че в повечето случаи - не са били преки свидетели на онези събития, нито им влиза в работата.

Най-сладки за всеобщо оплюване по системата „Тоя ли, бе, дето съм го/му/й..." обаче са публичните личности.

Влезеш ли в политиката, в екрана на телевизора, в ефира, във вестника или в журналистиката, масата от познавачи на живота и творчеството ти преди или извън това се превръща в буйна река. Оказваш се заобиколен от хора, които дори не си виждал или поне с нищо не помниш, които за сметка на това са напълно наясно с човешките ти слабости, елементи на растежа, грешките, пропаданията и съмнителните ти успехи.

И, разбира се, знаят за теб подробности, които да докажат, че това, дето си го постигнал, го дължиш на тях лично, на хлъзгавата си природа, на световната конспирация или на вездесъщата несправедливост.

Няма да съм честна, ако не си призная, че и на мен ми се изплъзва от устата това „Кой, бе?! Тоя ли?!". Казвала съм го толкова заслужено за някакви хора, колкото и незаслужено за други.

Наскоро с една от най-близките ми приятелки се посмяхме над тази толкова българска реакция. А после неосъзнателно пообсъдихме някои публични позиции точно в тази стилистика. И за това се посмяхме. Щото... кои сме па ние, бе?!