Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Когато шутът се сдобие с корона

Владимир Зеленский (на снимката) е актьор, който играе президентът на Украйна в комедийния сериал "Слуга на народа". Сега е на крачка от това наистина да стане президент на Украйна, но кой ще се смее последен? Снимка: YouTube
Владимир Зеленский (на снимката) е актьор, който играе президентът на Украйна в комедийния сериал "Слуга на народа". Сега е на крачка от това наистина да стане президент на Украйна, но кой ще се смее последен?

На екрана Владимир Зеленский играе обикновен учител, който заради корупцията сред политическия елит става президент на Украйна. В истинския живот е комедиен актьор, който поради сходни фактори може да стане президент на Украйна.

Живот като на кино, просто вече не е смешно. Или поне не би трябвало да бъде.

Зеленский е популярен с ролята си на държавен глава в сериала "Слуга на народа". Най-голямата му "шега" досега обаче беше реалната номинация за президентския стол на Украйна. Над 30 процента от избирателите оцениха чувството му за хумор, гласувайки за него на първи тур на изборите.

На 21 април има реална възможност шегата да се повтори в още по-голям мащаб и украинците да заживеят във всенароден политически сериал - разнообразие от драмата, която тресе страната им през последните шест години.

Зеленский не е единственият представител на явлението "комик в политиката". Такъв е сегашният премиер на Словения Марян Шарец. Такъв е и Бепе Грило, съоснователят на Движение "Пет звезди" - съставна част от правителството на Италия. Комик е и президентът на Гватемала Джими Моралес. Този феномен не е европейско явление.

Смехът е заразен, казват, така че въпросът не е "дали" някой майстор на смешките ще се сдобие с управленски пост в друга държава, а по-скоро "кога" и "къде" ще стане това.

Основната причина е повсеместната загуба на доверие в политическите елити (България не е уникална в това отношение, както и в много други). На избирателите дотолкова им е писнало от фарса, който се разиграва във властовите кръгове, че са готови да гласуват за човек, който професионално се занимава с творенето на абсурди.

Политиката на комиците е последното доказателство, че "Царят е гол". Комикът може да се подиграе с всички досегашни управляващи. Той не е натоварен с багажа на неспазените обещания, корупционните скандали и опетненото име. А и в днешно време е модерно да си антиелит. Поне до момента, в който не се наложи да се вземат решения. Тогава комикът става част от същия онзи елит, който е сочил с пръст и е осмивал.

Освен това хуморът като цяло води до положителна реакция в обществото, което обяснява популярността на хората в този бранш. Шегите те карат да се смееш, да се чувстваш добре. Когато хуморът се пресече с политиката, той е свежа глътка на фона на заливащите те отвсякъде тревоги за бъдещето, истории за прегрешенията на властта и усещането, че някой някъде там горе те лъже и трупа облаги на твой гръб, без да спазва дадените обещания.

Комикът обещава на зрителите само смях и често пъти успява да им го даде, което му изгражда положителна аура. Това обаче не означава, че той може да даде много повече.

Традиционно избирателите имат проблем с това да разберат, че различното невинаги означава по-добро. Избирането на комици на властови позиции е едно от проявленията и на вечното търсене на "спасителя" - харизматичната личност, която все още не те е разочаровала и на която си склонен да възложиш надежди за чудо. В случая спасението от отблъскващата политическа реалност просто се търси в смеха, а не в авторитета.

Забравя се, че в политиката – и за доброто, и за лошото – са нужни лидери. Хора, които в напечена ситуация да запазват хладнокръвие, а инстинктивната им реакция не е да обърнат всичко на шега.

Политическите решения не са като смешките. Ако при дебюта си една шега не бъде приета добре от публиката, това не означава веднага да бъде свалена от програмата ("едно напред, едно назад" наблюдаваме и в българския политически живот при остра реакция срещу определена политика, но това е друга тема).

Понякога в защита на обществения интерес в дългосрочен план са нужни и непопулярни мерки. В противен случай последствията могат да бъдат много по-лоши от това нечий рейтинг да спадне с няколко пункта или да се сринат илюзиите за втори мандат.

Основният проблем с комиците във властта е липсата не само на експертен, но и на политически опит, което в никакъв случай не е за подценяване.

Преди някой да е повдигнал темата за политическото дълголетие на пожарникарите, трябва да се подчертае, че от особена важност при "влизането" в политиката е в каква позиция първоначално се прицелва новоизлюпилият се политик – дали в подножието, центъра или направо във върха.

Добрият пример е словенският премиер Шарец, който има два мандата като кмет на град Камник. Следователно той е натрупал политически и управленски опит на местно ниво, преди да поеме към върха.

Лошият пример е самият Зеленский, който веднага се прицелва към президентския пост (и е на крачка от спечелването му), без преди това да е управлявал нещо повече от продуцентска къща.

Друг немалък риск е комиците в политиката да са просто фасада за нечии други интереси. В случая със Зеленский се посочват връзките му с олигарха Игор Коломойский, свързан с медийната група, в която се излъчват сериалите на актьора. Рискът да гласуваш за един, а да получиш друг, не само не е по-малък в сравнение с останалите политически сили, където обичайно се наблюдават обвързаности, но може би дори по-голям. Все пак за една кампания са нужни пари.

Така комиците политици могат да се превърнат в основа на следващите масови политически проекти.

Забравете десни обединения и блокове, забравете леви алтернативи. Кампаниите, изградени върху телевизионна слава, усмивка и шеги може би са новата врата към голямата политика. Въпросът е кой друг освен избраника ще влезе през нея, плътно следвайки го и дори подбутвайки го.

Към комедията в политиката трябва да се подхожда внимателно. Комиците може да са развлекателен критик на политическата класа, но това не означава, че могат да предложат по-добри решения.

Нужно е просто да погледнем назад в историята - придворните шутове може да са си позволявали да сатиризират властимащите публично, но нито един от тях не е ставал крал. В крайна сметка ролята им е била да забавляват, не да управляват.

Когато обаче проявят интерес към второто, най-малкото, което можем да направим, е да внимаваме някой да не си направи лоша шега на наш гръб.

   

Най-четените