Читателят като воайор, читателят като спасител

Професорът ни по руска литература в Театралната академия казваше, че на света има само два вида хора - такива, които са чели "Братя Карамазови" от Достоевски, и такива, които не са чели този роман. Ние мислихме, че се шегува, а той беше сериозен.

Аз деля хората също на две категории - такива, които четат, и такива, които не четат.

Днес е Световният ден на книгата - това е формалният повод за написването на този текст. Маловажно е, и че съм автор на няколко пиеси и един роман, за които се говори, че в известна степен са успешни. Важното, това, което ме изпълва със съдържание е, че съм читател...

Мен към всяка книга ме дърпа като магнит непознатата, непрочетена още история. Читателят в мен е воайор. Иска да може да наднича в чуждите съдби и животи. По което време на него му е удобно. Обикновено късно нощем.

Чета отдавна, от дете. Спомням си първото си влизане в библиотека - в едно читалище в малко селце, малка стая, която тогава ми се струваше огромна.

Имаше място в нея само за едно малко бюро и един стол и нищо друго - освен наредените плътно един до друг рафтове с книги.

Помня и библиотекарката - кака Радосвета - ниска, къдрава, очилата жена, вечно с цигара в уста. Помня първата книжка, която прочетох. Казваше се "Козлето Боц". Не помня автора, нито картинките, макар че имаше много. Помня усещането за магия, за магията, което не ме е напускало от тогава нито за ден.

Онова специално особено усещане, че напечатаните с черно мастило върху бял лист хартия букви се превръщат в думи и после оживяват.

Превръщат се в хора, планини, морета, домове, коли, кораби, принцеси, извънземни, принцове, русалки, водят войни, губят животите си, но запазват честта си.

Магията на това да сме различни от растенията и животните - да сме грамотни и надарени с въображение. Това за мен е истинската, голяма, велика магия, а миризмата на хартия, мастило, на прах - това е съвършения парфюм за мен.

Всеки един ден от живота си аз чета. По десет страници, или по петдесет, по един абзац или по два, но чета. Без изключение. Книгите са моят наркотик (както и театърът, но той е след тях).

Пристрастен съм, но нямам абстиненция. Набавям си ги всекидневно.

Чел съм книжки на глас на племенниците си в опит да ги приспя, но те не харесваха много приказки, а аз тогава бях луд фен на Стивън Кинг и им четях негови романи. Те нищо не разбираха, но не заспиваха, защото не сричах монотонно, а говорех с плам, преправях гласа си и бях много хора...

До преди няколко години не подозирах, че четенето на глас може да е мисия. Животоспасяваща. Е, почти...

Мой приятел, който не беше просто човек, мисля, а беше ангел, буквално - такова беше цялостното му непресторено поведение, катастрофира. Тежко. Челен удар в друга, насрещно движеща се кола. Единствен той пострада сериозно.

Съвсем наскоро беше станал баща, със съпругата си се бяха махнали от голямата лудница София и си бяха купили къща с огромен двор в село над Костинброд. Безпаметни летни вечери с пиене на мента и спрайт под открито небе и осветени от накладен огън сме имали. Снежни Нови години сме посрещали заедно. И никой от нас, никой и не подозираше, че Онази с косата дебне наоколо.

Ходех често в болницата. По различно време. Пиех кафе на крак, или в рейса, или си купувах от машината на седмия етаж в Пирогов. Там, където е една от реанимациите. Чаках да се появи някой от лекуващите лекари. Никога не бях сам. Той имаше много, много приятели. И ги заслужаваше.

Там беше и съпругата му. Пускаха ни при него по един. Влизах. Опитвах се да не заплача. Да не говоря нищо за това как изглежда той след катастрофата. А той изглеждаше дребен, гол, покрит с чаршаф, заобиколен от тонове апаратура и включен към нея. Надупчен с игли, системи и абокати. На командно дишане. В кома. Първият ден не успях - разплаках се и заговорих. Сам на себе си.

Даже не забелязах, че в стаята има сестра. Тя ме дръпна сърдито настрани и ми каза да изляза. "Той ви чува, господине. Какво си въобразявате?" Изтръпнах. Естествено,че ме чува...

Излязох като попарен. След два дни се върнах. С книга. Влязох. Застанах прав до леглото му. Отворих романа. Зачетох. На глас. Беше история за любовта, която побеждава смъртта.

Четях на глас по няколко страници. Винаги, когато бях при него.

И в един от дните видях, или исках да видя, как той отвори очи. Изпуснах книгата. Знаех си, знаех си, че четенето е магично. А четенето на глас е двойна магия. Щит срещу смъртта.

Той почина след около месец. Не дойде в съзнание. Загубих битката.

Оттогава наистина чета книги на глас на всички, всички, всички свои близки хора - на семейството си, на приятели, колеги, любови...  Обикновено чета стихове, но чета и проза. После обсъждаме прочетеното.

Пием вино, пак четем стихове. А аз си знам - чета на глас, за да държа Онази с косата на разстояние.

Защото още помня как, четейки на глас в онази стая в Пирогов - той все пак отвори очи.

Новините

Най-четените