Годината е 1970. Саймън и Гарфънкъл издават последния си албум заедно. Той им донася 6 награди Грами. Лед Цепелин са на турне в Европа. Дана печели Евровизия, а Пол Макартни издава соло албум. Излиза и прочутата песен на Бийтълс 'Let it be'. Всичко в музиката е цветя и рози.
Джаз албумите са в топ продажбите в САЩ. Бродуей пращи от културни събития. И тогава се появява интересът към кънтрито, американската Тони Дачева - Доли Партън, размахва огромните си млекоцентрали по кръчмите, а американските културтрегери пишат гневни статии в Ню Йорк Таймс как новата музикална мода развращава младото поколение.
Всъщност, всичко написано по-горе от Let it be нататък не се е случило точно така. Така щяха да изглеждат нещата по нашите географски ширини. Тук, където малки и големи културни дейци работят единствено "заклеймяване на Криско и Преслава", нямаше да дадем да се случат нито Джей Ло, нито Бионсе, да не става дума за Джъстин Бийбър.
Защото по възвишените критерии на нашата висша класа в културните среди те са вредни. Както и Бритни Спиърс, Лейди Гага и Мадона.
1994. Ню Йорк. По NBC тръгва нов сериал - „Приятели". Всички други телевизии, радиа, вестници и списания канят всички актьори, сценаристи, гримьори, дубльори, танцьори и други неучаствали в него да коментират колко е лоша актьорската игра, колко пари е взел режисьорът от американското министерство на културата, какви пропуски има в сценария и има ли кофа за боклук на ъгъла на 16-та и 43-та или авторите са направили гаф...
Също както по-горе, ще отбележа, че не се е случило точно така.
Ню Йорк. В 1.45ч. сутринта на 15 септември 2008 г. компанията Лемън Брадърс подава документи за банкрут по Глава 11. Президентът Джордж Буш-младши и наследилият го малко след това Барак Обама вече 7 години обясняват фалита на компанията, последвалата финансова криза, срива на долара, после ръста на петрола, после срива на петрола и ръста на долара, инфлацията, после и дефлацията, безработицата, данъците и хаоса в здравеопазването, растящия външен дълг и военните конфликти по света ... с мандата на Бил Клинтън.
Предполагам се досещате, че това не е точно така. Все пак Бил Клинтън не е Костов.
Париж. От около десетина години президентите Никола Саркози и Франсоа Оланд се оправдават с „Жак Ширак разпродаде държавата на безценица"... Добре де пак се шегувам.
Белград. Премиерът Вучич се оправдава с наследството оставено му от Зоран Джинджич, а видни културни дейци громят Миле Китич, Лепа Брена и филмите на Костурица, които развращават младото поколение.
Атина. Алексис Ципрас посочва виновника за кризата - песните на Василис Карас. А и тези, които унищожиха авиокомпания Олимпик!
Представихте ли си в какъв абсурд живурка българското общество. Не, не бъркам глагола. То не живее, а живурка.
Политиците нямат смелост за реформи и се оправдават с турското робство, руснаците, американците, световния заговор и Костов. Обществото всъщност не желае реформи, защото го е страх от тях. То иска само виновни.
А творците нямат смелост или желание да творят, изразявайки себе си, и си търсят виновник за факта, че не могат да достигнат до сърцата и умовете на хората.
Чалгата и телевизията са лесна мишена. Само че те не са причина, а следствие. Кризата у нас не е финансова, не е икономическа, тя дори не е политическа или духовна.
Обществото ни е в криза на средната възраст.
Отегчено от света и от себе си, без желание да прави каквото и да било, то се чувства обидено на всички, предадено от всички и си търси с кого да се кара и кого да обвини за неуспехите си. А формулата е позната от години. Чалгата, илюминатите и Костов.
Пешоооо, сипи една ракия!
