Коя новина може да разплаче един репортер?

"Коя новина може да разплаче един репортер?", питат на сайта си от обществената телевизия БНТ.

Толкова много новини в българската реалност могат да разплачат един журналист, че в ефира да има повече сълзи, отколкото в индийски сериал, е краткият отговор. По-дългият, опасявам се, няма да се хареса на много от колегите. Оставям настрана чисто човешката реакция на един или друг репортер - всеки от нас е усещал болка или гняв при отразяването на едно или друго събитие.

Съвсем по друг начин стоят нещата обаче, когато продуцентите или главните редактори добавят излишен драматизъм с единствена цел рейтинг.

През януари миналата година, при отразяването на атентатите срещу "Шарли ебдо" и кашер магазина в Париж, френската обществена телевизия смени в движение водещата на едно от своите студия точно по тази причина.

В България обаче щипката излишен драматизъм е задължителна. Колкото по-маловажна е новината, толкова по-драматично е съобщена тя. Опашки в мола, задръстване на Цариградско шосе, спиране на метрото за час, закъсняващ полет на летището - всичко е придружено със задъхан репортер в истерия, който сякаш предава от фронта и наоколо хвърчат ракети, бомби и трупове. До степен, че когато нещо наистина сериозно се случи, всички са загубили каквото и да било усещане. Когато нещата се натрупат, не им остава нищо друго освен да се разплачат.

Иначе и аз се разплаквам. Разплаквам се, когато видя труп на първа страница на вестник или в сайт с претенции за нормална журналистика. Когато видя стадо репортери, фотографи и оператори да се блъскат на нечие погребение, за да хванат нечия мъка "под добър ъгъл".

Когато чуя отново и отново въпроса "Как се чувствате?", зададен на семейство, съученици, приятели, изгубили свой близък човек. Когато сутрешните блокове се превърнат в съдебни зали, а водещи и гости влизат в ролята на адвокати, прокурори и съдебни заседатели.

Полицията, прокуратурата и съдът понякога, дори много често, не вършат своята работа, както и когато трябва или както и когато ни се иска. Когато обаче медиите и обществото издават присъди, можем да говорим за всичко друго, но не и за правосъдие.

Ако ставаше по този начин отдавна съдебните заседания в Калифорния щяха да се провеждат във Facebook, а присъдите по знакови дела щяха да се издават в редакцията на „Вашингтон пост" или „Ню Йорк таймс".

Вместо да се превръщат в последна инстанция и да раздават присъди, медиите трябва да започнат да вършат своята работа и да информират безпристрастно, задавайки важните въпроси на правилните хора.

Обективното отразяване на едно събитие не се състои в изсипването на дузина гледни точки в ефир, а в пресяването на проверената информация от слуховете. Затова световните стандарти искат три независими източника, а не просто противопоставянето на две „една жена каза" в ефир.

Да, най-вероятно човешката реакция на един или друг репортер в отровната среда от медии бухалки, опорни и контра-опорни точки, е онази глътка нормалност, която усилено търсим всеки ден.

Уви, лъжица мед в кацата с катран не е като лъжица катран в кацата с мед. А вие как се чувствате?