Няколко неща, които ме дразнят в българския литературен живот:
1. Сериозните литературни разговори, в които фокусът е върху героите и сюжета, а текстът като качество отстъпва на заден план. Присъствала съм на няколко такива, участниците в които са хора с претенции за разбиране в дълбочина на качествената литература и винаги съм се изумявала от нивото на разбирачество.
2. Литературните групита или иначе казано онези млади и не дотам млади жени и девойки, които в желанието си за интелектуалничене до такава степен са си поставили за цел да се поотъркат в де що писател, издател или интелектуалец им попадне, че дори и четенето на книги за тях се превръща в средство да впечатляват.
Често обект на техните въжделения и напъни стават представители на тези среди със съмнителни качества, но безспорно медийно присъствие. Сериозно, момичета, четете заради себе си. Четете качествено, четете и много, ако е нужно, но не превръщайте това си занимание в поредния кифленски трик за интересничене - евтино е също толкова, колкото и екстеншъните на косите на онези ваши посестрими, станали обект на презрението ви.
3. Бохемският алкохолизъм като необходимо условие за вписване в тези среди. Честно, аз обичам алкохола - някоя и друга чаша мерло вечер или пък разхлаждаща ментичка в жегав следобед си е повече от ОК. Тук иде реч за съзнателния алкохолизъм като белег за интелектуална принадлежност. Сори, ама не.
4. Думата "магичност" под път и над път. Дори няма да обяснявам защо, сигурна съм, че ще се сетите.
5. Кратки изречения, безглаголни изречения под път и над път, самоцелни метафори по 100 на абзац. Ами не, не са езикови фойерверки, псевдомодерни кьорфишеци са. Докажи ми, че можеш да сглобиш ясно и добре написано съставно изречение с повече от 5 думи и след това може и да повярвам на модернистичните ти напъни. Дай ми една читава метафора на страница, но такава, че да ми достави наслада, вместо да ме отвяваш с текст, приличащ на рокля на Мария Антоанета с все перуката и изкуствените бенки. И. Моля те. Недей. Да. Късаш. Изреченията. Така.
6. Шалчетата. Без коментар.
Сори, трябваше да си го кажа. Иначе четете, де. Българска литература също.
Направо се вдъхнових да взема да напиша книга за нещата, които ме дразнят.
Таргетът са фенките на българския Паоло Коелю. Георги Господинов му е името.