Струва ми се, че всяко следващо лято е белязано от поне една история за пържоли за 490 лева, шезлонги за 80 или рибени чорби за по 30. За конфликтна комуникация с много сърдит и ядосан хотелски и ресторантьорски персонал. За хранително натравяне, за мръсно море, за агресивна чалга по плажа.
Всеки път следва същият стихиен потрес в социалните медии. После споделянето на видеа по темата, после изразяването на мнение, накрая миймчетата.
И всяко чудо е за три дни. След това всичко продължава постарому. Казваме си: "Ееех, колко скъпи са тия морски дарове, но пък за сметка на това - колко компромисни откъм качество". После ги поръчваме, предъвкваме ги, както някога нервно дъвчехме края на гумичката на молива си по време на класно по математика.
И заглушаваме тихото мрънкане с мълчаливо съгласие - "тука е така", какво да се прави.
Вмятаме някой и друг плах опит да сравним как го правят гърците. Някой непознат ни се скарва, че не сме достатъчно патриоти и чуждопоклонничеството ни е развалило, ние на него - че фетишизира родното с цената на всичко и най-вероятно се снима с потури за Instagram.
Диалогът се обръща на "жълтопаветници" срещу "селяни". Такъв е комуникационният дискурс за родната морска ваканция.
Айнщайн ли беше твърдял, че лудостта е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат?
От години насам наблюдавам тази повторяема тенденция в наратива на медии и социални мрежи и си повтарям една реплика, която като дете съм запомнила от финала на приказка на Вилхелм Буш. "Дааа, досадно, несъмнено, ала тоз път не за мене". Защото от години не почивам по този абсурден начин.
За пръв път слязох от токчетата в края на студентските си години, когато попаднах на къмпинг край едно шведско езеро. Пътувах по повод младежки обмен с хора от няколко различни нации по програмата "Еразъм+" и донякъде искрено се вълнувах да си покажа роклите и претенциите пред хората "от Европата".
Какъв беше шокът ми, когато открих, че отсядаме в малки сглобяеми бунгала за по шест души. Че трябва да си приготвяме храната сами, а даже и да си измием след себе си.
Че трябва да вървим близо километър, докато стигнем банята, и можем да я ползваме цифром и словом за по три минути на ден. Че е необходимо да вървим до още малко по-далеч, докато стигнем стриктно обозначени контейнери за разделно събиране на боклук, а в случай, че не ги ползваме правилно, ни грози солена глоба.
И че почти никой от присъстващите, освен мен, не се беше "барнал дискотечно", а бяха дошли с удобни облекла, в стил домашни дрехи.
Никой не ми поднасяше нищо наготово. Никой не разнасяше багажа ми. Нищо не се случваше в пластмасови чинийки за еднократна употреба, които някой да отсервира вместо мен. Отникъде не кънтяха няколко различни по рода си, но еднакво неприятни музикални стила, които да се смесват от съседни заведения. Липсваше климатик и Wi-Fi, и рецепция, и книга за оплаквания...
Бях силно неподготвена за "магията" на предстоящото преживяване. Но пък до края му вече бях махнала кавичките.
Защото вече не се чувствах длъжна да се наглася като за мини абитуриентска. Нито да пръсна половината си спестявания за нещо съмнително. Нито да надвиквам хората наоколо, внимавайки все пак да не ги надвикам твърде много, че току-виж се оказало, че познават някого и могат да ме набият.
Нито да се снимам непрекъснато, за да демонстрирам колко невероятно си прекарвам, докато през другото време съм забила нос в телефона да преброя има ли коментари и лайкове. Нито, вместо песента на птичките, да чуя как "всички са на Сен Тропе, други на Малдивите, а в Дубай са третите" и да продължавам да не разбирам как точно това парче е победило законите на математиката и логиката.
Нито да надушвам непогрешимия дъх на мешана скара в гранясала миналото лято мазнина, вместо аромата на иглолистна растителност, съчетан с този на солена вода. Нито да се големея пред компания, вместо да поговоря тихичко. Или да помълча.
Защото се оказа, че Wi-Fi не ми е нужен и дори пречи на мозъка ми да си почине. Че три минути топла вода на ден ми стигат и остават. Защото безумно простото удовлетворение от това да запечеш картофи в жарта от огъня, който си запалил сам, а после да повървиш километър, докато си изхвърлиш прилежно обелките, е не само безплатно, но и безценно.
Защото извън условностите на цивилизацията, където "така се прави", нищо, че не ни харесва, има един друг свят. Той е по-простичък, по-искрен и по-истински.
Там няма място за свръхбагаж - нито за този в куфара, нито за топката от напрежение в стомаха, която в работно време си носим през задръстванията.
Така го правят шведите? Не точно. Така можем да си го правим и тук, стига само да искаме. Ако предпочитаме пейките и полянките пред най-тренди баровете на сезона. Жарта пред пицата "на пещ" в заведение, което предлага също и мексиканска, българска, корейска и американска кухня, гарнирана с малко пелмени и къри.
Бунгалото пред "подпорната стена". Спокойствието пред еклектиката. Палатката пред палата. И хамака пред матрака.
Така си го правим с близките ми оттогава насетне. Живеем в една паралелна вселена, случваща се в границите на същата, и все пак толкова различна от нея. Не слугуваме на неработещи навици и не оставяме черноработници да ни слугуват.
И да, при нас всичко е наред, благодаря. Радвам се, че не попитахте.