Има една гледка, която има адски смиряващ ефект. Това е гледката на градско сметище.
По принцип и снимка върши работа, но да се озовеш лично сред поне част от боклука на голям град като София например, обикновено има шокиращо и запомнящо се въздействие.
Не става дума за миризмата или естественото отвращение от мръсотия и гадости.
Това, което те удря челно, са количествата отпадъци, които генерираме всеки божи ден.
Тонове и тонове, огромни камари, които сякаш те притискат и задушават. Карат те да се чувстваш като малка размазана точица със заплашителните си размери. Нещо като усещането за собствената ти нищожност пред величието на природата, но в случая е провокирано от планините от вече непотребни на хората вещи и предмети.
Бутилки, кутии, играчки, дрехи, всевъзможни вещи, всяка от които разказва история.
Един се е утешил след скапан работен ден с 2 пакета чипс и 2 двулитровки бира, друг е вечерял набързо пица, доставена от куриер, трети си е успокоил нервите с рейд из моловете за малко бърза мода, четвърти е взел автоматично подадената рекламна брошура на входа на метрото и я е изхвърлил без да я погледне, пети е накарал детето да спре да се тръшка с поредна пластмасова играчка, шести е харесал нещо, но бързо го разлюбил...
Съвсем естествено е да не мислим за боклука, който произвеждаме - вероятно и не трябва. Обикновено личните ни отпадъци са малко и няма чак такава разлика дали ще изхвърлим още едно малко нещо или не.
Погледнат накуп обаче кумулативният ни отпадък е впечатляващ и навява доста мисли.
Защото това остава след нас, след нашите делници и празници, след радостите и скърбите ни, а в някои случаи и буквално ни надживява.
Със сигурност огромната част от тези вещи са донесли радост, когато сме ги придобили, дори пакетчето чипс. Донесли са приятната тръпка от придобиването, която е толкова пристрастяваща, че я търсим отново и отново, докато не се озовем в омагьосания консуматорски кръг.
И спираме да се замисляме имаме ли нужда от поредната придобивка.
Нужно ли е да преяждаме, само защото храната е вкусна, нужно ли е да препиваме, само защото утре е почивен ден, нужен ли ни е още-повече-инчов телевизор, най-новият смартфон, не можем ли да измислим игра за детето, вместо да му запушваме устата с вафла и кукла, трябват ли ни наистина всички тези парцали, труфила и мазила?
Консумираме набързо и изхвърляме, за да отворим място на нови придобивки с още по-кратък живот, а старата ни, отдавна забравена тръпка в най-добрия случай отива за рециклиране или изгаряне.
Полека-лека изхвърляме на боклука собствената си способност да се зарадваме истински на каквото и да било от материалния свят, защото просто сме тотално претръпнали.
Няма ли да сме по-щастливи, ако потърсим умереността във всичко? Ако опитаме да намерим радост и другаде, да заместим тръпката от придобиването с друга?
Пролет идва, и Великден. Светът около нас е пълен с малки и големи радости и е грехота да не ги видим.
