Днес навърших 33 години. Честит рожден ден на мен и толкова.
Никога не съм възприемал като нещо важно рождените дни и съответно не съм си правил труда да ги отбелязвам.
За последните 15 години съм празнувал има-няма три пъти. Предимно отчитам заветния 19 юли като един най-обикновен ден.
Тази година се пада в сряда. Станах, отидох на работа и изтърсих в офисния хладилник две бутилки вино, защото знам какво ценят колегите, и седнах да си бачкам, както всеки друг ден. После ще допълня с някакви мезета, че виното не върви на празен стомах, а и ще огладнея по някое време. Толкоз за рождения ми ден.
И докато аз не придавам значимост на празника, все пак няма как да не се замисля, че от където и да го погледна 33 не е 23, а белите косъмчета в косата започват да се увеличават с притеснителна честота, което значи, че малко по малко остарявам.
Не че имам против остаряването. Всяка възраст си има своите предимства и чар. Само че имам един малък проблем с неумолимото напредване на времето - колкото по-стар ставаш, толкова повече се приближава времето, в което ще си умрял.
А пък аз не искам да съм умрял. Защото, ако съм мъртъв, няма да съм жив, а щом не съм жив, значи не мога да пия вино на рождения си ден с колегите, примерно. Или пък да спортувам. Или пък да ям така любимите ми кюфтета на скара.
Да не говорим пък, че някои органи постепенно ще започнат да губят способността си да сочат в правилната посока.
Не е сложна логиката на мъжкия страх от остаряването.
Нас ни е страх от него, защото с напредването на годините ще намаляват нещата, които ще можем да правим, докато накрая не дойде неизбежната смърт. Това е всичко.
Кажи-речи цялото мъжко разбиране по темата се обобщава с едно изречение, докато моите многоуважавани колеги Ана и Антония трябваше да изпишат около 1652371 страници за това как жените разбират нещата.
То не са сложни разсъждения за загубена привлекателност при първия бял косъм, то не са философски клишета от типа "на толкова години си, на колкото се чувстваш".
"Ама да си направя ли пълен лифтинг, ама колко ботокс ми трябва, ама приятелките кудкудякат нещо зад гърба ми, ама мъжете вече не ми заглеждат задника, бръчките са най-малкият проблем, страхът от непознатото." И още какво ли не.
Нещо като онзи колаж в интернет, в който мъж и жена лежат притеснени в леглото си. Жената си мисли, че той не ѝ обръща внимание, защото изневерява или не я мисли вече за привлекателна, пък той всъщност се е загрижил за съединителя на "Голф"-а.
Точно като при тези двамата, най-често нещата са далеч по-прости, отколкото изглеждат на пръв поглед, и не изискват сложно умуване.
Така е и с остаряването. И да се бориш, и да не се бориш, то се случва. А колкото повече човек мисли за него, толкова по-зле, защото така остава по-малко време за истински важните неща - за семейството, за близките, за приятелите, за малките и големите удоволствия в живота.
Това не означава, че човек трябва да се запусне, естествено. Балансираният начин на живот и здравето трябва да са приоритет, не само когато започнем да броим белите косми, а дълго преди това.
Пък кой и как заглежда задници вече е друга история.
