Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Нещата от 90-те, които поколението Z няма да разбере

Нещата от 90-те, които поколението Z няма да разбере Снимка: Buena Vista Pictures

90-те бяха времена на бурно развитие и драматични промени.

През 90-те Бритни Спиърс изпя "Hit me baby one more time". През 90-те, из недрата на предстоящия технологичен Голям Взрив, се роди Интернет, който можеше да се ползва, само ако по това време съседите не говорят по телефона. През 90-те светът още беше аналогов, но се появиха първите продроми на цифровизацията. През 90-те "Изкуплението Шоушенк" се появи на екран. 90-те бяха времето на тамагочитата, миришещите листчета и дъвките Shock.

Тогава децата се влюбиха в Симба от "Цар Лъв" и намразиха Скар. През 90-те Леонардо ДиКаприо потъна в ледените води на Атлантика. През 90-те Дисни даде живот на русалката Ариел, на Мулан и на Покахонтас. През 90-те Кърт Кобейн си тръгна от този свят. Пак тогава България се доближи до световния футбол и падна от Швеция с 4:0. Пак в това десетилетие Ъпсурт възпяха марихуаната в "Нон-стоп". По това време "Плодчетата" набраха сила, а пистолетите със сачми стреляха срещу календари със снимка на момичетата от Spice Girls.

И преди да потънем в носталгия, от която няма излизане, ще се спрем на нещата от 90-те, които родените по време на и след тях никога няма да разберат. А именно:

"Закъснявам да върна филмите"

Някога филмите не бяха на една ръка разстояние. Нямаше нито Netflix, нито HBO, нито Zamunda. За да гледаш филм, трябваше да отидеш до видеотеката: вълшебно място, пълно с касетки VHS, от които можеше да избереш, да ги вземеш и да ги върнеш след два дни. Най-вълнуващите моменти бяха, когато предстоят почивни дни и си взимаш цели три касетки. Обикновено не се връщаха навреме и следваха глоби. Но на кого му пука, ако за два дни може да изгледа "Дивото зове", "Фокус-мокус" и "Земята преди време"?

После видеотеките се изпразниха от касетки и се напълниха с DVD-та. А после...се превърнаха в студиа, ателиета, пространства и салони за красота.

"Pretty woman, walking down the street"

Сега всички мразим сладникавите романтични комедии и търсим по-сложни, по-добре направени и по-различни филми от тези, които консумирахме на килограм през 90-те. Но във времената на детството беше хубаво любовта да побеждава. А и тогава все още се гушкахме с илюзията, че така се случва и в живота.

През 90-те Джулия Робъртс и Ричард Гиър правиха секс върху едно пиано в "Хубава жена". Хийт Леджър и Джулия Стайлс откриха кои са десетте неща, които мразят един в друг. Том Ханкс и Мег Райън откриха любовта в зората на Интернет в "Имате поща". Хю Грант беше влюбен в Джулия Робъртс смотаняк в "Нотинг Хил", Джак Никълсън неочаквано се влюби в Хелън Хънт и преодоля обсесивно-компулсивното си разстройство в "Колкото толкова", а Хю Грант и Анди Макдауъл се откриха един за друг в условията на "Четири сватби и едно погребение".

Романтичните комедии вече останаха в лоното на "guilty pleasure" удоволствията, а днес много по-високо на социалната филмова стълбица стоят независимите европейски филми, в които гола жена плаче под душ след лош секс в продължение на 40 минути.

Няма драма да гледаш сапунени сериали

Вероятно днешните баби все още гледат турски сериали, но през 90-те далеч не само пенсионерите висяха пред изпъкналите екрани с взор, фанатично вперен в сапунките, идващи у нас директно от Пуерто Рико, Колумбия, Мексико и Венецуела. "Касандра" влезе в рекордите на Гинес като най-излъчваната теленовела, а идването на Корайма Торес в България бе събитие от мащаб, за какъвто летният софийски джаз фестивал A to Jazz не може и да мечтае.

Финалният епизод на "Вдовицата в бяло" можеше да си съперничи по гледаемост с мача България-Италия през 1994г. И трудно можеше да се намери човек, който да не съчувства на Вероника Кастро в "Дивата Роза", чиято любов с Рикардо бе по-епична от тази на Клер и Джейми от "Outlander".

Естествено, благодарни сме на телевизията за "Game of Thrones", "Narcos", "Чернобил", "Breaking bad" и "True detective", но сърцебиенето, което ни докараха Бен и Мег от "Сънсет Бийч" като се оказа, че Мария е жива, просто не може да се сравнява с това, което получаваме от съвременните сериали.

Първите Интернет тръпки

В началото бе електронната поща. Предимно Yahoo и Hotmail, където правехме пощите си, звучащи като tsuf9@hotmail.com и pepi85@yahoo.com. Интернет в своите първи дни беше предвиден за забавление, или поне така го разбирахме тогава. Гледахме снимки на акули в Yahoo, пращахме на съседа от долния етаж картички за Коледа, на които еленчетата се движат и теглехме песни. Средно по около 40 минути на парче.

После дойде Мирката и от "Ели, Биби и Тодор", станахме "moonbaby, sweetiekitty и madboy19". За първи открихме хлъзгавото удобство да се криеш зад псевдоним (nickname) онлайн и повечето от нас не можаха да се отърсят от него до ден-днешен. С mIRC дойдоха и срещите по Интернет. Но не онези, свързани с разпращане на снимки на полови органи, които са сегашните грозновати наследници на култовото "asl pls", а големите, приятелски срещи на Попа, които завършваха позорно около 10 вечерта, защото имахме вечерен час, нямащ нищо общо с COVID-19.

Да не забравяме и компютърните клубове: онези свърталища на бъдещи геймъри и разгонени тийнейджъри, в които за първи път се сблъскахме със социалния аутизъм на десет човека, които цъкат на екран, вместо да общуват помежду си. Е, поне това вече е норма, така че носталгията по компютърните клубове не е крайно болезнена.

Няма нищо лошо да ядеш джънк

През 90-те думата "джънк" не съществуваше, но не помня да сме вечеряли тиквички, отгледани от 101-годишна баба в родопско село, нито да сме закусвали чиа, накисната в елда и гарнирана със спирулина.

Имаше си всевъзможни зрънчота, локумени вафли и всякакви други гадости, но просто не се знаеше, че не е хубаво да се ядат такива неща. Ходенето в McDonald`s за детско меню беше светъл празник, съизмерим с коледното утро, и никой не казваше, че чийзбургерите ще ни убият. Впрочем, засега не са.

А асортиментът на джънк храните никак не беше беден: в училищните лавки продаваха разтворени степчета в пластмасови чаши и едно много вкусно, вероятно токсично чудо, наречена ледена близалка Бимбо, в което сигурно е имало повече аспартам, отколкото в десет литра кока-кола.

За момента оцеляхме. Докога - не знам. Успех на младежите!

Най-четените