"НЕЕЕ!", "Имам много смесени чувства", "Никой не може да смени Честър, не му съсипвайте песните", "Пее като Бони Тейлър", "Звучи като смесица между умираща котка и ДжоДжо Сива"...
Събрах ви само някои от негативните коментари, които изскочиха под видеото на живо в YouTube, с което Linkin Park обявиха, че се събират с нова ко-вокалистка на мястото на покойния Честър Бенингтън.
Радостта я има, има го и интересa (за 13 часа видеото към новия сингъл The Emptiness Machine направи 2,5 млн. гледания), има ги и подкрепящите коментари. Но ги има и реакции като горните и това е напълно разбираемо.
Както много други групи, Linkin Park беше, е и още поне известно време в умовете на повечето слушатели ще бъде банда, олицетворявана от хората на микрофоните. В по-малка степен със съ-основателя Майк Шинода, в по-голяма - с покойния Честър. Макар да ме загубиха с омекването на звученето си през миналото десетилетие, и аз, като много други хлапета от края на 80-те и началото на 90-те, съм се драл на Numb и One Step Closer по градинки и апартаменти и разбирам тази фиксация върху вокала на Бенингтън.
Не мисля, че някой може да го замени в групата, но не мисля и че е задължително. Неслучайно Linkin Park умно се опитват да представят събирането си като ново начало, което обвързват с първата си група - Xero (всъщност Честър последен става член на LP през 1998 г. и тогава сменят името си).
Ясно е, че феновете искат Честър, но него го няма. Ако бяха взели мъжки вокалист, който да се мъчи да копира изпълненията му, сравненията щяха да са неизбежни и при всички случаи не в полза на новия.
За пример - Адам Ламбърт и Queen.
В същото време никой не може да откаже на останалите от Linkin Park правото да съществуват под това име. Фаталното решение на Честър не е тяхно и не отнема правото им да продължат да имат кариери. Няма защо траурът им да продължава вечно, нито пък да се отказват от това, което умеят - да творят музика.
Седемгодишната пауза освен че им е дала времето да приемат загубата на своя колега и приятел е и предостатъчно уважение към паметта му, преди да продължат напред.
Защо с името Linkin Park? Защото така са познати, защото с него са постигнали успехи и защото то ще привлече хора към новите им записи и концерти (Fest Team, ако четете това - обявявайте ги по-отрано за Hills-a, да не отидат всички да ги слушат в чужбина). Отново - тяхно право е.
Както е право на слушателите да кажат "Не, благодаря" и да слушат старите албуми с Честър, жалеейки по миналото. Както и на други да дадат шанс на Емили Армстронг.
И да си дойдем на думата за нея. Не се впечатлих от сингъла The Emptiness Machine, заради звученето по-близко до улегналия рок от последните албуми вместо до ню-метъл тийнейджърското дране в Hybrid Theory и Meteora (ето защо харесах неиздавания до момента сингъл Fighting Myself). Но в студийния запис Емили звучи напълно ОК.
Що се отнася до живото изпълнение на старите песни на Linkin Park, там не останах впечатлен, даже напротив.
"Какво е това?", попита жена ми със свити вежди, когато мина покрай мен и чу опитите на новата вокалистка да крещи на Crawling. Дори аз в един момент си казах "Стига толкова" и затворих прозореца на YouTube.
Чуйте и вие как се справи Емили при първия си live с групата, песните започват от 19-та минута:
Нямам намерение да оправдавам Армстронг с нервите, които безспорно са я изгаряли при първата ѝ поява с групата. Тя е подложена напрежението да ходи в обувките на Честър, както самият той пееше, и очакванията, които ѝ се поставят или сама си поставя, може да са били най-големия ѝ враг.
Но пък нямам намерение и да я съдя или отписвам заради импровизиран концерт в YouTube. Емили Армстронг тепърва ще има възможности да се доказва като новия глас на Linkin Park, а щом Шинода и останалите са повярвали в нея, вероятно има защо. Все пак някога така са повярвали и в Бенингтън.
Може да не пее старите песни като него, но - да бъдем честни - и самият той в един момент трябваше да намали крещенето както при концертни изпълнения, така и в новите албуми. Предстоящите нови парчета вероятно ще са много по-съобразени с вокалните ѝ възможности и свежото начало, което групата търси.
Най-важното от събирането на Linkin Park според мен е друго - музиката им може да помогне на някои от слушателите им.
Да преодоляват проблемите си, да намират утеха и разбиране в текстовете, да се забавляват. Да не стигат стъпка по-близо до ръба, отвъд който Честър реши да премине.
И това е достатъчно причина по-скоро да кажа "Време беше" и да пожелая успех на бандата, без значение дали ще ги слушам, или не.
