Едно време имаше железарии.
Бяха неприветливи квартални гаражи и бараки, в които се намираха иначе крайно необходими стоки като кранове, смесители, калчища, ключове, отвертки, лепила, мазилки и прочее.
Вътре се влизаше плахо и със смирение, защото не знаеш чичото зад тезгяха в какво настроение е и доколко е склонен на съдействие.
Без неговата благословия си минус смесител и калчища и плюс църцореща мивка. Минимум.
Минаха години и кварталните железарии може и още да са живи, но отдавна са заместени от мащабни халета, в които е изсипано цялото разнообразие на строителните материали, монтажната техника и всякакви "направи-си-сам" чудеса.
Тези строителни хипермаркети са прекрасни, но... не са за мен. Дори и когато имам конкретна цел, в случая - избор на ламиниран паркет за новия дом с благоверния.
В тези магазини се чувствам по-самотна и от ядрен физик, на когото се налага да обяснява теорията на пион-нуклеонното взаимодействие на зидаро-мазачи.
Причината е, че и сега, и по принцип винаги ме придружава някой представител на силния пол, който, попаднал в строителен хипермаркет, започва да се държи като дете в Дисниленд или като жена по време на разпродажба на маркови стоки.
Причината за този амок може би се корени във флуоресцентното осветление, миризмата на латекс, теракота и ПДЧ плоскости, която се набива в ноздрите и замайват още от входа, където са цветята и градинската тор. Не знам...
Факт е, че докато всяка моя клетка крещи, че трябва да се разкарам от този просторен, добре осветен ад, населен богато с аксесоари за баня, лайсни и тоалетни казанчета, все някой от мъжки пол около мен въздиша, все едно съм го въвела в Лувъра.
"Лелеее, гледай какви яки кранове!", подскочи до мен приятелят ми този път, докато го мъкнех за яката, за да избираме ламинат.
Поглеждам аз чудото на кранопроизводството с надеждата да видя нещо, оформено като главата на Горгоната Медуза например. Насреща ми се блещят тъпи метални кранчета, със синичко за студената вода и червеничко - за топлата.
Досада и половина, отчитам и продължавам спринта към ламинатите. Секунда по-късно половинката ми отново не е до мен, а някъде три метра назад, и този път гали любовно някакъв гранитогрес.
Връщам се с пуфтене на парен локомотив, слушам нова тирада как това е най-якият гранитогрес, произвеждан някога. Обяснявам с тон, с който се обяснява на кучето да не яде обувки, че не сме тук за това, и пак помъквам за яката.
Най-накрая стигаме до ламината, където очаквам вече познатото възхищение и захлас, но вместо това ме полива словесен леден душ под формата на: "Не знам, ти ги разбираш цветовете, избирай...".
Тук някъде добрият тон си взе довиждане с мен и му обясних, че както блее по кранчетата, така ще избира и ламинат.
Освен това добавих, че категорично не разбирам какви са половината стоки, от които съм заобиколена, а някои от тях откровено ми приличат на инструменти за нестандартни сексуални практики или мъчение. А защо не и двете едновременно.
Слава на бога на строителството и добре нанесената мазилка, оттам нататък нещата се развиха скорострелно.
Усмихнат служител във фирмена тениска надуши, че нашата скромна двойка е на път да напусне магазина като хора, прясно регистрирани в Tinder, и се притече на помощ. Към ламината бяха добавени всички необходими аксесоари, включително и някакви дребни джвъчки в малки пакетчета, от които ми настръхнаха космите на врата.
А след касите ми идеше да разцелувам пътечката с надпис "Изход" досущ като Ботев, слязъл от Радецки.
