Който не тегли кредити е глупак - инфлацията обезсмисля спестяванията. Трябва да гоним десет процента годишен икономически ръст. Имотите са най-изгодната инвестиция, тъй като цените им могат само да се покачват. Да си купиш акции на фондовата борса е готино. България скоро няма да е същата, защото американските инвестиционни банки ще ни изкупят.
Подобни истории заливаха медиите само допреди пет - шест години и горко на тези, които се опитваха да пишат срещу течението. Добре знаем какво стана след 2007 г., но важният момент е, че въпросните истории не се разказваха, защото тогава икономиката се раздуваше. Всъщност икономиката се раздуваше, защото се разказваха подобни истории.
Или поне такава е логиката на нещата според двама известни американски икономисти - Джордж Акерлоф и Робърт Шилер. В книгата "Animal Spirits" от 2009 г. те заявяват, че класическият икономикс не работи, защото изключва от обясненията си психологията. След като се запознаем с тази любопитна теория, ще се опитаме да я приложим към България.
Змийско масло за народа
"Никога няма да разберем важните икономически събития, ако не приемем факта, че причините им до голяма степен имат ментален характер", започва книгата. Но през последните десетилетия икономическата теория твърдеше, че в умовете на хората е паднала икономическа бомба.
Хората са представяни за рационални информирани създания, движени единствено от меркантилни цели. Например вината за сегашната финансова криза се вменява на второкласните ипотеки, теглени от неблагоразумни хора. Това е така, но не е ли по-съществена онази нагласа, склонила бедняци да купуват скъпи жилища, банки да им ги продават, а правителствените регулатори - да стоят безучастни?
Акерлоф, който е Нобелов лауреат за 2001 г., и Шилер - автор на влиятелен индекс за цените на имотите в САЩ, далеч не твърдят, че най-добрият икономист е психиатърът. Но пропуските на повърхностната рационална икономика според тях водят и до опасни празнини в регулациите.
Представете си квадрат, разделен на четири кутийки, показващ дали човешките мотиви са икономически или неикономически, а реакциите - рационални или ирационални. Официалната икономическа теория се занимава само с едната кутийка: рационални отговори на икономически мотиви. Другите три квадратчета стоят празни.
Празнините в икономическото знание създават възможности за продажба на "змийско масло", което от своя страна сее недоверие на пазарите и вкарва реалната икономика в продължителни периоди на песимизъм. "Змийско масло" е идиом за продукти с фалшиви характеристики, например кофти акции или лекарства менте. Впрочем Уилям Рокфелер, бащата на прочутия банкер, съвсем буквално е продавал змийско олио; той е имал и "природен талант да мами".
Истинските сили, които движат икономическите явления, според Акерлоф и Шилер са "животинските нагони" (условен, преднамерено неточен превод на английското "animal spirits"). "Животинските духове" обясняват защо икономиката се люшка като лодка в буря, защо една държава успява да се замогне, а друга се проваля, защо на пазарите се редуват паники и еуфории, дори защо черните (или циганите) са бедни.
Доверие + честност = икономика
Както се казва, непреводима игра на думи. На английски animal означава "животински", но коренът на думата е латинското animus, което означава "дишам" и "душа". След римския лекар Гален, живял през втори век, медиците търсят в нея източника на жизнената сила, на виталността.
Читателят може да си направи аналогия както с животинските страсти на пазара, така и с мисловните тенденции, определящи облика на десетилетията - "духът на времето", или общият дух, управляващ нагласите в човешките души.
Тази леко мистична и трудна за дефиниране, но напълно понятна за мислещия ум концепция според Акерлоф и Шилер има пет икономически измерения. Първо е доверието. Инвеститорите го измерват със специални индекси - както за потребителите, така и за мениджърите.
Но въпросът е по-сложен, защото има и "мултипликатор на доверието", подобен на мултипликатора на разходите (който обяснява защо харченето или пестенето на 1 лев има по-големи последици от 1 лев: изхарченият лев е доход на друг човек, който също харчи, и така нататък).
Когато доверието се прецака, трябва нещо наистина голямо, за да може то да се възстанови. Нужни са политици като Франклин Рузвелт, който каза: "Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх." Трябва да правят необикновени неща - като безпрецедентното решение на Федералния резерв, гарантиращ нулеви лихви, докато безработицата не намалее. Впрочем Жанет Йелън, вторият човек във ФЕД (след Бен Бернанке), е съпруга на Акерлоф.
Доверието определя готовността на бизнесмена да инвестира, на потребителя да купува на кредит, на семействата да раждат деца. За да върви икономиката гладко, нужно е хората да имат доверие в компетентността на политиците и в ангажимента на своите работодатели. Така стигаме до втория "животински" елемент - човешката нужда от честност.
Хората чисто и просто отказват да сътрудничат ако решат, че са третирани нечестно. Те се скатават от работа, издават фирмени тайни, стачкуват, умишлено причиняват материални щети. Усещането за честност е вродено, противно на заключенията в учебниците.
Показва го следният експеримент: на въпроса "Честно ли е чадърите да поскъпват по време на дъжд", 82% отговарят с "не". За икономикса при дъжд има ръст на търсенето, който води до покачване на цената на чадъра, но за хората има просто подъл търговец, който е включен в списъка за наказване.
Върху третия фактор - недобросъвестност и корупция - ще се спра по-долу, използвайки българския пример. Акерлоф и Шилер разискват и фактора "парична илюзия", който пречи на икономиката да се възстанови по време на депресия: когато цените падат и съответно заплатите също трябва да тръгнат надолу, за да могат фирмите да оцелеят, служителите се противопоставят и фалитите зачестяват. Накрая идва най-интересното - историите.
Защо сме бедни?
Animal spirits действително дават отговор за България. Усещането за корупция в обществото отказва хората от икономическа активност. Когато хората вярват, че личните способности и усилия не са достатъчни за успех, а вместо това са нужни мръсни договорки и дебели връзки, няма и стимул за поемане на риск и отговорност за собствената съдба.
Наслушали сме се на обвинения към народа, че е твърде пасивен, че българите били свикнали да чакат наготово от държавата. Генетичната истина е друга: през турско българинът се научава да се оправя сам. Пасивността на днешния българин не се дължи на раболепно вцепенение, а на убеждението, че каквото и да направи, наградите ще отидат в малцината от вътрешния кръг.
Този вътрешен кръг - поне така се вярва в обществото, неволно вярвам и аз - води корена си от средата на 80-те, когато се наливаха основите на червения капитализъм. Тази върхушка през годините произвеждаше все нови лица за нуждите на политическия театър, но кукловодите останаха същите.
Постоянни са и интересите им: привилегии за големите, отказваща бюрокрация за малките предприемачи, така че масата да остане бедна и слаба, за да няма сили да претендира за промяна и повече справедливост в разпределението. Като става дума за истории, след 1989 г. се състоя огромно преразпределение на държавна собственост, вероятно за над 100 млрд. лв., в същото време "преразпределянето от държавата" сега бива представено като заплаха, дори обида.
Усещането, че правилата на играта са нечестни обяснява и страха на българите да започват собствен бизнес, и социалната ни апатия, и мрачното намерение за емиграция при първия сгоден случай. Ако повярваме на това, то тогава рецептата за българското забогатяване не е нови привилегии за чуждите инвеститори - които също има какво да кажат за българската корупция - които да ни вдигнат БВП-то (звучи почти като БСП-то:).
Пътят към богатството за България е в подмяната на корумпираните политически и стопански елити. Дали това изобщо е възможно е мъчно да се каже, тъй като корумпирани (разядени) са два от трите или четирите стълба на социума: бизнес и държавност. Цари усещане за обреченост. Интелектуалният елит е убеден, че само катаклизъм може да промени системата. Но всички са съгласни, че времето за нова социална всепомитаща партия е отминало.
Ситуацията, макар отчайваща, все пак не е безнадеждна, защото у нас напоследък има видимо раздвижване в петия "жив" фактор - историите, които се разказват. Все повече гласове се надигат срещу продажността и непотизма, срещу лицемерието и некомпетентността.
И в България има журналисти, които пишат за това, което виждат. Сегашното правителство и бизнес кръгове разполагат с много медии и директно се опитват да подменят историите в съзнанието на хората, но самите усилия, които се хвърлят в тази посока показват, че олигарсите са стреснати.
А че историите са голяма сила може да се уверите сами. ГЕРБ дадоха големи обещания преди местните избори миналата година и за да се отметнат от тях, след вота заразказваха колко зле е икономиката и как ръцете им са вече вързани. Когато властта веднъж заяви, че нещата са зле, дори после да си счупи езика с прослави за финансовата си стабилност, в икономиката няма да има живец.
