Към края на юни 2009 г. броят на заетите в България е бил 3.249 млн. души. В края на септември 2012 г. заетите са вече 2.978 млн. Аз лично тълкувам тези данни на Евростат в смисъл, че дотук управлението на ГЕРБ загуби 271 хиляди работни места.
В български мащаб това означава, че без работа са останали приблизително толкова хора, колкото е работещото население общо на Пловдив и Варна. Тези човешки съдби надали ще трогнат управляващите, които си имат алиби в подлата криза и вероломната Тройна коалиция.
ГЕРБ може и да успеят да прехвърлят другиму вината за ръста на безработицата, но неадекватните мерки за преодоляването й са единствено тяхна "заслуга". Голeмият грях на управляващите е, че под одобрителния поглед на казионните икономисти те (отново) пренебрегнаха интересите на българския малък и среден бизнес и козируваха на
Големите чуждестранни инвеститори
Ако въпросните инвеститори идваха в България да правят компютри или поне части за автомобили, това щеше да е огромна радост за населението и икономиката. Но с няколко редки изключения чуждестранният бизнес интерес у нас е насочен към енергетиката и добивния сектор (злато и природен газ), комуналните услуги, както и търговията на дребно.
Такива инвестиции в национален план водят не до забогатяване, а до още по-голямо обедняване, тъй като печалбите от невъзобновимите природни ресурси, от неизбежните доставки на ток и вода, както и от скромните ни магазински покупки се изнасят зад граница, а не се реинвестират в икономиката.
Фирмата с най-голяма печалба в България през 2011 г. (226 млн. лева) е германски минен гигант, а тази с най-голям оборот - руски нефтен концерн. Общо над 3 млрд. лева годишно изтичат от страната под формата на доход от преки чуждестранни инвестиции. Сигурно двойно повече губим, ако отчетем потенциалната стойност на суровините в процеса на преработка. Нашата реална икономика плаща десятък - поне 10% от БВП - на чуждия капитал.
На този фон лъсва истинската същност зад правителството на ГЕРБ: неолиберално, ощетяващо националния интерес управление, което не се трогва от критики за некомпетнтност или от разкрития за корупция. Със захапката на питбул управляващите до последно ще работят, за да прехвърлят колкото могат повече от националните активи в съюзнически частни джобове.
Не е трудно да се предвиди, че непосредствено преди изборите пак ще се отчетат "огромни успехи в привличането на чуждестранни инвестиции" под формата на продажба на голяма част от добре работещия държавен Български енергиен холдинг. Министър Дянков ще е начело на хорото, младият Добрев ще приглася. Вероятно е да се разделим и с БДЖ за жълти стотинки.
Големите утвърдени западни производители упорито ни избягват, включително защото страната ни е Елдорадо за псевдоинвеститори - като например странният конгломерат, който иска да строи АЕЦ "Белене", без да има фирмен уеб сайт. Твърди се, че през последните 10 години от България са изнесени 16 млрд. долара в офшорни зони. Явно тези пари изпитват носталгия.
Голиат и държавата срещу Давид
Поне на теория, по-малките гъвкави фирми, които познават от първа ръка пазара - своите клиенти, конкуренти, продукти - имат бизнес предимство пред тромавите гиганти, чието основно оръжие са многото пари. В маркетинговата литература първите са наричани Давиди, а вторите - Голиати. Спред легендата Давид побеждава Голиат.
И тук на бойното поле стъпва българското правителство, което подлага крак на нахалния дребосък. Две са основните държавнически хватки в борбата срещу средния и малък бизнес: да се помага на големия и да се натовари малкият с повече задължения.
Данъкът върху доходите на едноличния търговец е 15%, докато корпоративният данък е 10%. Обществени поръчки се възлагат само на големите. За тях е предвидено и по-бързо административно обслужване. Наскоро бяха приети промени в Закона за насърчаване на инвестициите и държавата пое плащането на социални осигуровки за нови работни места при големи инвестиции, обикновено над 10 млн. лева. Според мен това нарушава Конституцията, гарантираща "еднакви правни условия за стопанска дейност" (чл. 19 ал. 2).
Що се касае до административната тежест, май отдавна - от година-две - е нямало промяна в наредбите за касовите апарати. НАП, Инспекцията по труда, Агенцията по храните, пожарната, общинската администрация и т.н. засипват бизнеса с изисквания, които са не само безсмислени, но и често неизпълними в мащабите на семейно или микро предприятие. В същото време електронно правителство - което е държавен ангажимент - все няма.
Освен властта, също и банките са неприятели на малките: статистиката говори, че България е страната в ЕС, където малкият и среден бизнес най-трудно намира банково финансиране. Дори и да бъдат одобрени, малките длъжници са дискриминирани с по-високи лихви.
След като държавната Българска банка за развитие изпразни джобовете си, за да се разплати с големите строителни компании, тя се рее в безтегловност и не може да изпълнява функцията си: да помага на развитието на родния бизнес, преимуществено малък и среден.
Какво губим без малък и среден бизнес?
На първо място гражданско общество. Губим средна класа, която се ръководи от ценности като трудолюбие и честност и има достатъчно самочувствие, за да преценява политиците не по усмивките или обещанията, а според резултатите им.
Губим гръбнака не просто на икономиката, а на обществото. Губим широк слой от хора, които са готови да прибягнат и до съд, но да защитят гарантираните им в законите права - сега толкова често нарушавани, включително от правителството.
Губим данъчни приходи, тъй като малкият и среден бизнес не може да разгърне потенциала си; в същото време големите фирми много по-лесно могат да намалят счетоводната си печалба. Губим и значителни суми за социално подпомагане, защото вместо да опитат да се издържат сами, отказаните от системата потенциални предприемачи влизат в армията на безработните.
Губим работни места. Губим население, тъй като образованите младежи не желаят да бъдат част от българската стопанска пародия и емигрират. Тези, които остават, имат по-малко шансове за реализация, съответно по-трудно създават семейства и правят деца, които по-трудно образоват.
Сегашният стопански модел на България представлява монополистична черга, по която пъпли сган калинкови акари. От селското стопанство до научните изследвания - кръгове и колелца от близки на властта фирми изсмукват регулярно подаваната им държавна бъклица. Конкуренция с тях с нормални икономически средства е невъзможна.
Какво може да се направи?
На първо време на България е необходима партия на малкия и средния бизнес или поне надеждна политическа програма за подпомагане на предприемача. Уж лявата БСП твърдо не е такава партия - показва го сантиментът й към мегапроектите. Всъщност никоя от популярните ни партии не е. (Смятам партиите за вредни в икономически план, но това е по-дълга тема).
Правителството трябва да посредничи за формирането на отраслови триъгълници между банки, наука и бизнес. Сега банките предпочитат да кредитират недвижими имоти и потребление и неглижират производителя. Но банките трябва да са сътрудник на производството - какъвто е германският модел - а не паяк, чакащ фирмата да се оплете, за да си вземе обезпечението.
Банката за развитие трябва да претърпи коренна реорганизация, като се рекапитализира и си постави ясно измерими отраслови и регионални цели. Да се предвидят и финансиране, данъчни отстъпки и технологична подкрепа за кооперативните производствени сдружения.
Над две трети от експортните ни предприятия са чуждестранна собственост. Износът трябва да отстъпи като приоритет пред задоволяването на вътрешния пазар. Политиката на ниски заплати трябва да стори път на американски тип политика на високи заплати, която ще засили вътрешното търсене и ще стимулира възпроизводството на работната сила. Икономиката ни трябва да стане леко протекционистична (не е необходимо това да се заявява на всеослушание).
Плоският корпоративен данък трябва да се смени с плавен прогресивен данък, при който фирмите, печелещи над 100 млн., ще се облагат с до 25%, а най-малките търговци ще получат привилегии като по-ниски държавни такси; данъкът върху дохода им да се намали до 10%.
Селските стопани, особено производителите на зеленчуци, плодове и традиционни храни, също да ползват данъчни привилегии и облекчен достъп до финансиране. Но само това не стига за възраждане на селското стопанство - нужно е цяло ветрило от мерки, от научни разработки за нови сортове и семена до малки земеделски борси между производител и краен потребител.
В тази връзка селското стопанство може да стане ключ към нова етническа стратегия - да превърнем циганите в частни дребни стопани. Да се насърчи сертифициран къмпинг туризъм и да се създадат регионални мрежи от къщи за гости, които ще ползват данъчни облекчения...
Вероятно ще се намерят и по-добри от идеите, които нахвърлях. Място за планове за малкия бизнес има много, тъй като сегашната политика не познава нищо подобно. Засега обаче най-важното е да убедим властта и хората, че противно на казионните икономисти, "работодател - служител" не е единственото възможно трудово правоотношение. Борбата с безработицата може да се води не само с подаръци за чуждите големи, а с насърчаване на българското малко.
