Васил Попов обикалял България в търсене на змейове и това личи в "Караеврен" - новата му аудиокнига в Storytel.
Ако сте слушали "Мамник" или "Аждер" в платформата, вероятно вече знаете как звучат историите на писателя: как описва чудовищата си така, че хем да ги разбереш, хем да ги съжаляваш.
"Караеврен" обещава още от същото, само че с тази история Попов затваря своята змейска сага.
Новата му история започва от една-единствена дума - "еврен", която на турски означава змей. Или поне така смятал авторът, докато проучвал разкази от странджански села.
Думата бързо се загнездила в съзнанието му, и то в съчетание с турската дума за "черен" - кара.
Когато обаче представя идеята си за "Караеврен" (Черният змей) в Монтана, специалист по турска филология го поправя с уточнението, че в съвременния турски език "еврен" означава "вселена".
"Аз изтръпнах, защото още в "Лехуса" съм вплел това значение в сюжета. После се оказа, че всъщност старото значение, съхранено в Странджа, наистина е било змей. Интересно е как една и съща дума има коренно различни значения в две съседни страни днес", споделя писателят в интервю за Webcafe.bg.
Думата обаче е само отправната точка. Попов пътува из страната с месеци, преди да започне да пише.
Разглежда църковни фасади с каменни змейове, разговаря с хората в малките села и проверява на терен всичко, което е чел в книгите. Именно по време на тези обиколки той си дава сметка за нещо, което усещаме и в "Караеврен" - че змеят в българския фолклор никога не е бил просто чудовище.
На някои места той е пазител, а на други влиза в изненадващи взаимоотношения с хората. В село Пирин например му разказали история, която не влиза в книгата, но остава незабравима - за змей, който люби дядо, и за съселяните, които споделяли това без никакво притеснение.
Писането без тези живи срещи за автора е немислимо.
"Без връзката с хората разказът става сух, откъснат от реалността. Губи се нещо, което няма как да се добави на бюрото".
Чудовищата в неговия свят не са измислени от нищото - те израстват от реални човешки страхове. Мамникът във фолклора ни е малко пиле, което краде мляко и жито. Днес това звучи наивно, но за предците ни кражбата на реколтата е означавала глад и смърт.
Попов не променя фолклорните създания, а само ги надгражда - прави ги по-едри, по-тъмни и адекватни на съвременния разказ.
В "Караеврен" тези страхове минават и през природата - пожарите, бедствията и причините зад тях. Попов е завършил екология и това образование е оставило своя отпечатък.
"Исках да не е просто история за чудовище, а то да бъде представено през призмата на съвременен проблем. Така книгата има смисъл, а не става просто фантастика с магьосници", обяснява той.
За археологическата нишка в книгата авторът е работил с археолог консултант, за да избегне риска от фактологични грешки.
В процеса на изграждане на сюжета Попов се сблъсква и с предизвикателството да заобиколи утвърдените клишета. Един от главните герои в "Караеврен" - Бранимир, е святочер (убиец на чудовища от българския фолклор, който обикаля селата срещу скромно заплащане).
Авторът обаче забелязва, че образът му твърде много се доближава до "Вещерът" на Сапковски.
Решава проблема не като бяга от архетипа, а като прави Бранимир по-уязвим. На пръв поглед непобедим, той носи минало, страхове и слабости, които го правят по-интересен от всяко създание в книгата.
"За мен е по-интересно така - да вземеш един супермен и да го превърнеш в уязвим човек", споделя писателят.
Редом с него е Явор - дете, родено с шест пръста, което според вярванията може да контролира мълниите. Попов разказва, че на литературни срещи майки са му споделяли за деца с полидактилия, за които съседите казвали, че са "точно като Явор от книгите".
В същото време неговата история е съвсем човешка - на едно дете със свръхсили, което първо трябва да се научи да контролира емоциите си.
Авторът държи на всяка цена да избяга от евтиния псевдопатриотизъм, защото той прави историите плоски. Попов иска читателят да потъне в света на книгата, а не да си напомня колко велика е нацията ни.
Спецификата на платформите като Storytel също диктува свои правила.
"Репликите трябва предварително да подсказват кой говори, за да знае актьорът как да влезе в тях, преди да е стигнал до края на изречението. Бележките под линия се вграждат в самия текст. Всяка глава трябва да свършва така, че слушателят да няма търпение да пусне следващата - не като евтин трик, а от уважение към времето му", обяснява той.
С "Караеврен" Васил Попов достига кулминацията на своята змейска сага. В предишните си книги той е разпръснал подсказки, които читателите сега ще съберат като части от пъзел.
Романът ще отговори на дълго пазени въпроси и ще обясни неочакваното изчезване на някои герои.
А финалът отново ще ни постави на философски кръстопът, карайки ни да се запитаме кой в историята е истинското чудовище.
"Винаги искам да разкажа история, която на пръв поглед започва като разказ за чудовище, но накрая се оказва, че най-страшното не е самото създание, а обстоятелствата, които са довели до раждането му", заключва Васил Попов.
