Пиша това, докато почивам със семейството на Халкидики. Спокойствието на топлото гръцко море през късния септември, на хвърлей камък от предизборния траш в родината, ме кара да си мисля разни неща за потреблението, за така наречената консумация.
На гладния не вярват
Според една нова статистика, само 13% от българите смятат, че разполагат с достатъчно пари, за да задоволяват нуждите си. Отговорно и с благодарност мога да кажа, че съм от тази една осма българи с достатъчно пари. Убеден съм и в това, че много от хората, които твърдят, че парите не им достигат, имат повече от мен.
Нищо ново. По-чудна е двойствеността, която нагласата „искам повече" придобива в българското общество.
От една страна, както нашият народ е казал, гладният на сития не вярва. Бездушните уж родолюбиви позиви на властниците по националните празници висят безполезни, никого не топлят и само крадат телевизионно време от рекламите. Материалните проблеми на българите изглеждат толкова драстични, че всяка блага дума се отхвърля с презрение като безполезна за наяждане, напиване и плащане на месечните сметки.
От друга страна, у нас и на гладния не се вярва. Призивите за промени в икономическата и социалната политика, с които да се преодолее ширещата се масова бедност, като се помогне на хората да намерят своя поминък, се отхвърлят като ненужен „социализъм" или „популизъм". Отхвърлят се не от други, а от хората, от гласоподавателите.
Стопаните на земята
Израснал съм така да се каже в последното поколение на соца и през първите години на „демокрацията" не съм се и надявал, че ще мога например да разпускам на капиталистически къмпинг. Но това днес вече е стандарт - великолепната природа на полуостров Ситония е толкова близо до София, колкото е Варна.
Бензиностанциите в посока към границата бяха претъпкани (което при цена на бензина в Гърция 1.69 евро никак не е чудно), когато българите в началото на септемврийските празници се юрнаха на юг. Говореше се за 120 хиляди български автомобила през Кулата. Бяхме залели всичко наоколо. Детски писъци на родна реч омайна сладка ежечасно смущаваха почивката на българите в близката чужбина.
Защо всички тези хора избраха да консумират гръцкия, най-често по-скъп от нашия, туристически продукт? С риск да възмутя родолюбивия читател, отговорът за мен е само един: защото Халкидики след втората световна Война не остана в български ръце.
Защото уникалната природа на този полуостров е запазена, защото крайбрежието на Халкидики не е презастроено. Почти съм сигурен, че ако българските аспирации за излаз на Бяло море, т.е. „националният идеал", бяха изпълнени, тези брегове щяха да бъдат бетонирани и осквернени.
Обителите в Света гора, която в ясния въздух стряска със своите над 2000 метра, издигаща се стръмно от морето, биха получили два шанса: или хотелски комплекси по подобие на Рилския манастир, или национализирани свинарници като манастира в Гигинци.
Консумацията като секс
Човешката култура се състои в отлагане на консумацията - на поглъщането и изхождането, както биха казали любителите на Леви - Строс. В основата на човешката култура стои повишеното внимание към обекта на консумация. В отлагане, ограничаване, въздържане на консумацията е голямото удоволствие от нея - а и рационалното ползване.
Защото не че гърците не са капиталисти или пък са чак такива еколози - те също първо искат да спечелят. Но те успешно са ограничили консумацията на крайбрежните ресурси от много малко хора, които твърдо искат да спечелят възможно най-много за най-кратко време, в ущърб на всички останали. Нещо, което българите не направиха. И така за Гърция остават перспективите на устойчивия туризъм, а за България - спомена за романтични плажове.
В структурата на икономиката потреблението е кулминация. То е като коитусът, любовният акт в една романтична история. Редица хора имат сексуална култура и знаят как да повишат удоволствието, като го отлагат. Само простаците бързат да бъркат под полата. В случая с националното икономическо развитие се проявяваме като простаци. Включително защото политиците ни прекалено отлагат.
Сам е скучно
Консумацията се реализира на индивидуално и колективно ниво. Примери за колективна консумация дават училищата, пътищата, институтите и лабораториите, читалищата, Интернет, народното събрание, националният футболен отбор. И ако се замислим ще видим, че за нашето лично благоденствие колективното потребление е не по-малко, ако не и по-важно от блокчето шоколад, което гризем тайно от останалите под одеялото.
Войнстващите социалдарвинисти едва ли не настояват, че бедността е грях. Те твърдят, че човек сам кове съдбата си и ако има финансови проблеми, вината е единствено в него. Възпитанието в нашето общество има за цел да създаде справящи се индивидуалисти.
Само че общество, което се състои единствено от заклети самотници, не се справя добре. Особено пък без закони - неспазването им е това, което ни прави бедни, а не колективното ни минало. Също така, не е правилно да се прилагат "остерити межърс", тоест строги икономии, само за сметка на колективното потребление, запазвайки стимулите - и то в най-добрия случай - за частния бизнес, който се храни от индивидуалното потребление.
Колективната консумация е заключена в народната душевност - неща като общ труд, обща трапеза, общоизвестни хора и песни, пък и бабините рецепти за манджи, изразяват най-ясно националната култура, онази верига от интерпретации.
Колективизмът не е българският дефект. Напротив - отчуждението, което се простира и в консумацията, се превръща в новото зло на българското общество. Какво друго, ако не сътрудничество на общности и групи с разнообразни интереси е формирало западноевропейското мислене.
Европа е станала велика със солидарност, отстояване на ценностни позиции и прескачане на цивилизационните граници. Нали знаете, че Европа е измислена не от конете на германците, а от Гърция?
Напоследък стана популярно да се казва, че комунизмът е висша фаза в развитието на капитализма. Идеологията тук не е задължителна: самият град на един по-висок порядък си създава мрежа от общностни индивиди, обединени грубо казано от своята консумация. Едни обичат да се гмуркат, други да свирят на музикални инструменти, трети правят политики.
В случая с българския град, пък и село, консумацията се превръща в смисъл на живота, в начин човек да се чувства пълноценно, да е някой, да изрази себе си. Колко често консумацията е дори обект на преклонение. Консумацията е форма да изразиш себе си, повтарям, затова да си го кажем - прекрасно е да се консумира.
Но да се върнем на публичното измерение, консумацията на едни е отпадък за други. Говоря за планетарния отпечатък от човешкия бизнес. Консумацията на вода, какво да кажем за нея? Ако водата стане оскъдна, с вино ли ще е я заместим по подобие на Мария Антоанета. Това, което прави от траките варвари, а от елините културни хора, е че първите са пили виното си чисто, а вторите го смесвали с вода.
Консумацията като учебна дисциплина? Защо не
Иде ред на най-скучното - политическото измерение на консумацията в България. Теориите, прилагани за обяснение на проблемите на другите, най-сетне започнаха да се отнасят и за нас. И все по-често в публичното пространство се признава: няма как със слаба консумация да имаме силна икономика в България.
У нас се развива спирала от ниски заплати, ниски цени и ниски стандарти. Не само че данъците ни са ниски и законите немощни, а и вътрешният пазар е слаб: това допълнително отблъсква инвеститора.
Ниският стандарт от своя страна води до груба консумация, консумация на количеството. Докато има и рафинирана консумация, с благоприятен здравен и екологичен ефект. Много българи не я разбират - не че толкова нямат пари за нея. Тя трябва да се насърчава, хората трябва да бъдат учени на нея.
Държавата никога не дава нужните пари за образование, по-лошото е, че няма образователна стратегия. Впрочем при сегашната политическа конюнктура отлагането на реформата в образованието не е най-лошото решение. Но е необходимо дискусията да се подновява отново и отново, което не се прави. Бизнесът вече се усети: с тази ширеща се посредственост в България скоро няма да има кой да работи.
Партията на ситите често обяснява, че няма как да се консумира, преди да се произведе. В противен случай изпадаш в дългове и фалираш като Гърция. Това е факт. Ама как да се произведе? Само индивидуално ли е позволено, или май кооперативно е по-лесно. А то накрая се оказало, че точно така произвеждали и „капиталистите". Със сътрудничество и доверие.
Така че вместо да се занимават с глупаво одумване, хората начело на държавата могат да се погрижат за „консумативното възпитание". Производството на здравословна храна и богати напитки от нашата плодородна земя трябва да се превърне в национален приоритет. Интересували ли сте се каква е консумацията на мед или риба на човек по света и у нас? Впрочем проучихте ли всички функции на фотоапарата, преди да си купите нов?
Пиците се броят на есен
Държавата трябва да си постави като изрична цел изхранване на българското население с качествени храни. А свързаната цел номер две е да премахне безработицата. Тази мода на XX век, безработицата, е време да изчезне и в България това е възможно. Казано просто, българите трябва да се въвлекат в труд, а квалифицираният труд да се заплаща подобаващо.
Преди година ми изглеждаше, че постните пици на министър Симеон Дянков сякаш ще донесат сътресение на края на третата година от мандата. Сега не съм толкова уверен, че някога у нас ще има гладен зимен бунт. Противно на оценките на японски финансисти. Просто партията на гладните у нас не е достатъчно гладна.
България вече прилага управление на консумацията: предвид факта, че изплашените от кризата хора вкараха милиарди в банките, българското правителство отговори с безпрецедентна в световен мащаб серия от почивни дни. През май и септември почти не остана време за работа между големите уикенди. Нищо, че производството се разстрои. Целта на Дянков беше да накара българските потребители да дойдат на кеф, че да си развържат кесията и да му напълнят касата.
Консумацията не скочи особено през тези периоди, но поне не спадна. Междувременно не е правилно да виним нашето правителство за отлива на капитал от родното море или да завиждаме на Гърция за тези десетки хиляди български семейства, които отново я избраха за своята късна лятна почивка. Ако вечният съсед е зле, и за нас няма да има мусака.
