Великата спортна депресия

Времето, когато България постигаше най-впечатляващи резултати в спорта е епохата на загниващото социалистическо общество. Тогава националната икономика трупаше колосални за нашите мащаби външни дългове, а културата на труд и стопанска отговорност се разкапваше.

Въпреки това България печелеше медали: в Сеул през 1988 г. по брой на златните отличия бяхме седми в света, а по общ брой на медалите - пети. Далеч зад нас оставаха многолюдни велики сили като Франция, Италия и Великобритания, да не говорим за Китай.

На последната олимпиада през 2012 г. при далеч по-висок БВП и свободно (поне на теория) общество, България записа спортен провал без златен медал. Тогава какви изводи да си направим - че свободата вреди на високите спортни резултати, а богатството само по себе си е недостатъчно за победата? Та нали през 1988 г. ГДР взе тройно повече медали от ФРГ...

Нещата не са толкова прости. Например първенецът в спорта често се определя не от подготовката, а от шанса - какъвто е случаят със загубата на голямата ни боркиня Станка Златева. По-скоро е нещо друго: спортът у нас е в упадък просто защото правителствата вече могат да си позволят да икономисват (внимание, пари и т.н.) от това перо. Ще се опитам да обясня защо според мен спортът у нас върви на зле, въпреки че си имаме футболист за премиер.

Държавата и спортът

Цяла бездна разделя спорта, който се практикува от спорта, който се гледа и коментира. Спортът е здраве, той изгражда характер - но не и когато седиш пред телевизора, отваряш поредна бира и псуваш съдията. Медийният и масовият спорт са две различни вселени - независимо че силният масов спорт облагодетелства медийния. Обратното далеч не е толкова сигурно.

Ако се замислим, няма логични основания да искаме от държавата да подкрепя медийния спорт. И въпреки това тя го прави - заради националния престиж, но най-вече за да осигури зрелища на народа. Умберто Еко твърди, че разговорът за спорт е ерзац на разговорите за политика: вместо да се мисли кой би бил най-добър министър на финансите и защо премиерът е направил поредния си международен гаф, сериозните хора обсъждат кой е най-добрият нападател във футболното първенство.

Спортът е безценен инструмент за отклоняване на вниманието от важните неща в държавата. А приликата му с политическия процес обяснява защо привидно разумни мъже и жени пръскат време и пари за спорт с убеждението, че правят нещо сериозно. Но медиите прибавят ново измерение в спорта - глобалното. За страна като нашата е много по-лесно да следи по телевизора английското футболно първенство, вместо да развива собствено с конкурентно качество.

Ползата за властта е същата - хората губят връзка с политическата реалност и изразходват емоции, които иначе щяха да се насочат в протести за пари и справедливост - а разходите за внасянето на медиен спорт са почти никакви. Защо тогава да влизаме в харчове за спорт?

Не се подвеждайте по шеметната кариера на Бистришките тигри, че в момента спортът значи нещо в България: те съществуват само за да величаят един човек - българския Берлускони - и нямат нищо общо със състоянието на нашия спорт. Или пък имат, но с обратен знак: с какво черното тото е по-различно от тайните турнета с правителствения самолет на отбора, в който рита Борисов?

Не вярвайте и в сензации от типа, че с платените на Главболгарстрой за зала „Арена Армеец" 107 млн. лв. или пък с онези 4 млн. лв. за спортно-тренировъчната зала на Пловдивския университет държавата дава пари за спорт. Милионите се дават не за спорт, а на строителните фирми, които заради срива на имотния пазар трябва да бъдат спасявани с държавни поръчки.

Другата държава

Горната картина е мрачна, но има и държави, които гледат на спорта по различен начин. Впечатляваща е реакцията в САЩ, когато в разгара на Студената война държавните мъже научават статистиката, че средният американски младеж е по-нисък на ръст и с по-лоши физически данни от младия руснак.

Веднага е разработена стратегия, която да компенсира опасното изоставане. Медиите превръщат мускулестите Рамбо, Роки и така нататък в новите герои на нацията. В колежите талантливите спортисти се радват на по-голяма подкрепа от очилатите зубрачи. За съжаление с рухването на СИВ нуждата от физически данни изчезна и затова сега американците затлъстяха - а може би новите им оръжия обезсмислят физическата сила, а оттам и масовия спорт изобщо.

Медийният спорт в САЩ обаче процъфтява, и то главно с такива спортове, които позволяват чести прекъсвания на телевизионното предаване за реклами. Така става, когато консумацията е цар. Именно защото европейският футбол е динамичен и прекъсването на мача за реклама в най-важния момент може опасно да изнерви зрителя, той остава непопулярен в Щатите.

В Западна Европа на масовия спорт се придава по-голяма ценност: той подобрява здравето и умствената и физическа сила на работниците, съответно води до по-висок икономически резултат: по-малко дефекти и отпуски по болест, повече енергия и оптимизъм.

В най-развитите общества като Германия и Скандинавия (но и в Ню Йорк) спортът се обвързва с въпросите на здравословното хранене. Там властта планира и постепенно създава хармоничните и енергични  индивиди, които се превръщат в лидери, където и животът да ги запрати по света - в посланици на бялото и в частност на германското превъзходство.

Но създателите на самото движение за „телесна култура" не робуват на медийния спорт: през 2012 г. обединена Германия спечели точно толкова златни медала, колкото и ГДР през 1988 г: ето една страна, която знае кои са важните неща.

Другият спорт

Ако сме честни, феноменалните международни спортни постижения на България през 1980-те са неестествени: те са нещо като борсов балон, който трябваше да се спука (след футболната еуфория на 1994 г.) и вече повече от десетилетие преживяваме Велика спортна депресия. Не е истинско, ако една 8-милионна страна бие по медали 80-милионна. Успехите ни бяха резултат както на фанатизъм, така и на една доста спорна стратегия за специализация в неатрактивни, но носещи медали спортове.

Тоталитарната държава използваше спорта, за да покаже на оседлания народ, че сме по-велики от онези с дънките и хубавите коли. Затова тя посегна и към допинга. Спортът трябваше да огласи навън победата на комунизма, а вътре - да изразходи натрупалата се сред народа енергия. А иначе нямаше и кой знае какво да се прави: твърде много свободно време и твърде малко материални ресурси за забавления.

При всичките си недостатъци и заблуди тази спортна диктатура играеше и положителна роля.  Но големият дефект на системата бе, че повишеното самочувствие след победите на спортната сцена не получи шанс да се превърне в нещо креативно за икономиката и за обществения ред. Спортът за България си остана разход на енергия и нищо повече.

Сега казват: няма детски школи, клубовете са в упадък, държавата не подкрепя, хората загубиха интерес и т.н. Сигурно е така и специалистите виждат още по-големи проблеми. Според мен обаче в целия спортен дискурс у нас се намесва твърде много носталгия по нереалните минали  постижения. Все едно да съжаляваме за соца само защото тогава жълтъците бяха по-жълти.

За човека е естествено да играе, да спортува. Една от любимите ми студентски истории е как група приятели, уморени от барове и купони, спонтанно започнахме да се събираме, за да ритаме топка в училищните дворове. И няма да преувелича, че се гордея повече с трите си гола в един епохален махленски мач от шестицата на защитата на дипломната ми работа.

Държавата няма как да ми помогне да правя това, което е свойствено за мен - но тя има хиляди начини да ми попречи. Спортът, който сега практикувам, е планински туризъм. В свободните си дни излизам из Витоша и ходя с часове из гората. Има хора, но понякога виждам и сърни. С мотива да помогне на ски спорта (на медийния, разбира се) държавата иска да отнеме моя и на хиляди други българи личен пешеходен спорт.

Зимата на нашето недоволство

Мисля, че е време държавата в България изобщо да спре да флиртува със спорта. На този етап и при този политически елит не виждам обективни ползи, ако държавата инвестира пари в спорт извън училищата. Щедрите подаръци конкретно за ски спорта у нас са нищо повече от узаконено икономическо престъпление. Правителството на Борисов дава пари за ски спорт с аргумента, че дава пари за здраве и престиж - а резултатът е, че дава пари за телевизионното облъчване на народа, тоест за обездвижването и затлъстяването му.

Българското правителство много би искало от спорт да печели и пари - нали затова на претъпкана София щяха да й турнат и една писта за „Формула 1" отгоре. Но това няма как да стане, щом парите продължават да отиват единствено в „тънкия висок край" на медийния спорт. А за спорта сред младежите, в училищата, са нужни не толкова пари, а герои - по-различни от футболиста премиер, който не знае ни дума на чужд език.

Днес българският народ скърца със зъби заради похарчените 62 млн. лв. за провалената Олимпиада 2012, както и за милионите договорени премии на безличните ни спортисти. Но това брожение е само на повърхността. Все повече хора се възмущават, че у нас изобщо съществува министерство на спорта. Защо няма министерство на туризма или още повече на енергетиката? Очевидно защото властта горещо предпочита спортното промиване на мозъци пред прозрачността за истинските неща, които се случват в тази държава.