Село Гълъбник е част от община Радомир и се намира на 40 км от София. Разположено е сред красива равнина в подножието на Колош планина и според последното преброяване през 2015-та населението му набровява 217 жители.
Уличките тук са тихи, а край тях мирно съжителстват нови и стари къщи. Тук-таме от дворовете се дочува кудкудякането на кокошки, а от близките ливади се разнася звън на чанове от кравешките стада.
Въпреки пасторалната атмосфера, която цари тук, селото става популярно с една трагедия, разиграла се преди 44 години.
През 1972 година в Чехословакия се провежда учение "Щит-72", в което вземат участие войските на страните членки на "Варшавския догоовор". Една седмица след приключването му, като продължение на инициативата, Спортният комитет на дружеските армии организира шампионат по парашутизъм. За място е избрана Авиобаза "Долни Раковец", край българското село Кондофрей, а продължителността на събитието е определена да бъде между 19 до 21 септември.
Още в първия ден от надпреварата 28-годишният лейтенант Олдрих Вермужа от Чехословакия поставя нов световен рекорд на 1000 метра доцелен скок.
В следващите дни са счупени още няколко рекорда, а представителите на чехословашкия отбор, окичили се със сребърни и златни медали, са безспорните звезди на състезанието.
Никой обаче не предполага, че вместо със спечелените титли, смелите мъже ще се прочуят със смъртта си.
В ранната сутрин на 21 септември 1972 г. автобусът на чехословашките парашутисти пътува от хотела в Перник към летището в Кондофрей, където ще се проведе закриването на шампионата. В машината се возят подполковник Милош Кръшка, подполковник Иржи Старек, подполковник Станислав Блажей, майор Ярослав Йеличка, лейтенант Йозеф Поспихал, лейтенант Вацлав Кумбар, лейтенант Лубош Маер, лейтенант Олдрих Вермужа, ефрейтор Франтишек Служек, редник Ярослав Свобода, майор Ярослав Хавранек, Иван Хошо, Берджих Худоба и българският лекар Любомир Иванов, изпълняващ ролята на преводач.
Утрото е влажно и мъгливо, а видимостта достига едва няколко метра.
В 7:40 ч. автобусът наближава неохраняемия ЖП прелез край село Гълъбник. Шофьорът спира, за да се огледа, уверява се, че пътят е чист и потегля. Секунди по-късно следва зверска катастрофа.
Бързият влак от Кулата за София се врязва в превозното средство с 90 км/ч и го влачи повече от 300 м докато най-накрая машинистът съумява да спре композицията. Пет човека загиват на място, размазани от ламарините на смачкания до неознаваемост автобус.
Заради силния удар шофьорът и парашутистите Иван Хошо и Берджих Худоба са изхвърлени далеч от катстрофиралата машина.
Непосредствено след инцидента на мястото пристигат екипи от намиращото се в близост поделение на транспортни войски, които започват спасителни дейности. Голяма част от жителите на село Гълъбник също се включват, за да окажат помощ на пострадалите.
Ранените са откарани по спешност в болницата в Перник, но въпреки усилията на лекарите, 6 от тях, сред които и българският лекар Любомир Иванов, загиват още по пътя.
Оцеляват само трима - шофьорът на катастрофиралия автобус и парашутистите Берджик Худоба и Иван Хошо.
От тях в най-тежко състояние е Берджик Худоба, който получава контузия във врата и два месеца лежи в безсъзнание.
Колегата му Иван Хошо пък е истински късметлия. Седнал на последната седалка в автобуса, той се отървава само със счупена ръка и разкъсни рани по лицето.
Съдбата на третия оцелял обаче никак не е завидна.
Проведеното по случая следствие установява, че вината за инцидента е изцяло на водача на превозното средство, който получава присъда и е изпратен в затвора.
Местна легенда твърди, че заради шока от случилото се той получава психично разстройство, а след като излежава присъдата си, често е виждан да посещава мястото на трагедията. В един момент обаче се изгубва безследно и никой повече не го вижда.
Заедно с него се изгубва и споменът за инцидента.
Повече от 20 години за случилото се си припомнят само гълъбчани, които не могат да забравят кървавата сцена, на която стават свидетели.
Едва през 1997-ма по случай 25 години от трагедия, тогавашният кмет на селото Виктор Петров подема инициативата за направата на паметник.
Монументът е издигнат непосредствено до вече урегулирания ЖП прелез, с помощта на войници от местно поделение и парашутния батальон в бившата горнобанска танкова бригада и е открит тържествено на 21 септември същата година.
2012-та е следващата година, в която се заговаря за инцидента. Поводът е мрачният юбилей - 40 години от смъртта на парашутистите.
На мястото е проведена възпоменателна церемония, на която редом с официалните лица от българска и вече чешка и словашка страна участие взема и един от оцелелите - Иван Хошо, който години след катастрофата се превръща в треньор на националния женски отбор по парашутизъм на Чехия.
Четири години след последната церемония паметникът окончателно е забравен.
Металните вериги отстрани на стълбището са изчезнали, плочките са обрасли с висока трева. Никой вече не посещава това място. Само край плочата с имената на загиналите, кой знае откога лежи един единствен букет - от изкуствени цветя, избелели и опърпани от дъждовете и слънцето.
Вече и жителите на Гълъбник, съвременници на трагедията, рядко се сещат за нея, а в допълнение към нерадостната картина, през 2015-та от гробището в чешкия град Простейов е открадната и медната урна с останките на лейтенант Олдрих Вермужа.
Същият, който поставя световен рекорд дни преди завинаги да остане в небето.
