Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Какво прави държавата за жертвите на домашно насилие: Параграф 22

Какво прави държавата за жертвите на домашно насилие: Параграф 22 Снимка: Pixabay

"Тази вечер пак се карахме, както всяка вечер. Исках да направя домашна торта за колегите и да почерпя за рождения ми ден, а той почервеня, хвана ме за блузата и започна да ме мята във всички посоки. Каза, че нямам право да готвя за другите мъже. Пусна силна метъл музика, за да не чуват съседите какво се случва, и започна да ме удря. Всеки път като ме биеше, пускаше силно уредбата."

Така започва разказът на Алекс, една от жертвите на домашно насилие у нас, която е потърсила помощ от неправителствената организация Save Her и споделила историята си с тях.

Тормозът, който описва, не е рядко явление за нашата държава. Само от началото на април тази година известните случаи на пострадали жени са два.

Първият е от София, където при семеен скандал мъж напада с юмруци 46-годишната си приятелка, с която живее на семейни начала, и я пребива до смърт. Вторият случай е от Кърджали, където жертвата е 52-годишна жена, намушкана с кухненски нож от 22-годишния си син. Починалата от раните си на път за болницата.

Колко още жени в България са в положението на Алекс и се молят да не завършат живота си като име в криминалната хроника на новините не е известно. У нас липсва официална статистика, която да показва точния размер на проблема с домашното насилие по нашите ширини.

Данни се появяват тук и там, но нито една неправителствена организация или държавна институция може да посочи категорично колко са жените, които са подложени на тормоз вкъщи. Починалите се броят с репортажите по телевизията, като за миналата година са 19. А броят на подадени сигнали към телефон 112 се обявява от МВР и според техните данни в месеците на карантина (март 2020 г. - май 2020 г.) са получени 4875 сигнала за домашно насилие.

Тези цифри рисуват съвсем бегло и по периферията мащаба на домашното насилие у нас, а историите на жените, тормозени до бруталност в домовете си, остават скрити между страниците на куцащото законодателство, страха от джендър модата и тихата толерантност на народа ни спрямо шамарите.

Слабостите на законодателството

Липсата на официална статистика е само върха на айсберга относно проблема с посегателствата над жени, който България така и не успява да реши.

Реално в страната ни има действащ Закон за защита от домашното насилие, но празнините в него и парадоксите, които допуска в съдебна зала му пречат да действа ефективно и действително да защитава жените, жертви на тормоз. Това е от години, но едва в началото на 2021-а Министерството на правосъдието внесе за обществено обсъждане предложения за изменения в закона, които да изгладят част от пропуските му.

Големият недостатък, който се виждаше в практиката, се отнася до лицата, които имат право на опека от държавата при защита от домашно насилие. По закон защитени са само хората, които имат граждански брак с насилника си, и децата. Под чертата на държавното покровителство остават всички онези жени, които живеят на семейни начала с половинките си, но нямат граждански брак, а през 2021 г. те не са никак малко.

Снимка: iStock

В началото на годината Министерството на правосъдието предложи да се разшири кръга от лицата, които могат да търсят съдействие от държавата по Закона за защита от домашно насилие, и да се издават забрани на насилника да осъществява контакт с пострадалия под каквато и да е форма - телефон, електронна поща, социални мрежи. Предложението е още на ниво обществено обсъждане. 

Стъпките са важни, но пропускат други големи несъответствия.

Ежегодно ООН напомня на страната ни, че у нас трябва да действа институция или дирекция към институция, която да поема грижата за пострадалите жени и към която да се обръщат в случай на насилие. Подобен орган все още не съществува. 

Формално жертвите на тормоза у дома попадат под юрисдикцията на Министерството на правосъдието, но практически при случаи на домашно насилие у нас се търси МВР. Така се получава,че ако някоя жена е бита в дома си, тя или съседите ѝ могат да подадат сигнал към полицията. Патрул на МВР ще дойде на адрес, но ако насилникът не буйства пред органите на реда, те са с вързани ръце да направят каквото и да е било освен да отправят предупреждение.

Полицията няма правомощията да защитава жените от домашно насилие и за тях единственият шанс за спасение е по съдебен ред. В закона пише, че до 1 месец след побоя жертвата трябва да си извади медицинска експертиза, с която да удостовери пред магистратите, че е пострадала от насилие. Следва да си наеме адвокат, който да поиска от съда ограничителна заповед срещу насилника и да започне съдебното дело по същество.

Но дори и да се стигне до съд, парадоксите на българското законодателство продължават с пълна пара. Процесът тече като всеки обичаен съдебен процес и за да издаде присъда за виновност съдията е длъжен да потърси свидетелствата на очевидци.

Само че домашното насилие в почти 100% от случаите се случва на четири стени, където често единствените очевидци са жертвата и насилникът. В съда обаче свидетелствата им се разглеждат като дума срещу дума.

На финала това, което може да предложи държавната система, е глоба за насилника до 2000 лв. Но и тук властите изваждат от ръкава си поредния абсурд. Според наредбите в Семейния кодекс задълженията към държавата важат в еднаква степен и за мъжа, и за жената. Така на практика се получава сблъсък между два закона, който поражда нещо, което може да се опише само с Параграф 22. 

И тъй като по Закона за защита от домашно насилие може да се съдят само съпрузи, ако мъжът откаже да плати финансовата санкция, то тя автоматично се прехвърля на жената и на финала може да се окаже, че пострадалата жертва на домашно насилие е длъжна да глобата на насилника си.

Що се отнася до ограничителната заповед, за която толкова сме слушали от филми и сериали, у нас тя се издава в рамките на до 1 месец. Какво да прави жертвата, след като е докладвала насилника си пред властите, и къде да живее в случай, че е финансово зависима от половинката си, държавата не казва. 

В живота обаче дори издадената съдебна заповед не гарантира на жената, че е в безопасност.

През 2017 г. жена бе застреляна от бившия си съпруг в столичния квартал "Лагера", след като си бе извадила ограничителна заповед. Мъжът не се бе отказал да я търси и докато е на кафе с приятелка, той сяда при тях, вдига скандал, изважда пистолета си и убива бившата си съпруга с 4 куршума. 

България като държава не предлага материална и психологическа защита на пострадалите жени. Тази ниша по традиция у нас се запълва от неправителствените организации и у нас като фондация "Анимус", Save Her, Български фонд за жените. НПО-та, издържащи се от дарения и доброволци, предоставят защитени жилища и работа с психолог за жертвите на домашно насилие у нас.

Неправителствените организации предоставят и гореща телефонна линия в помощ на пострадалите от домашно насилие. На първо време жертвата се консултира с екип експерти, а след това се пренасочва към държавните институции и отдел "Закрила на детето", ако в семейството има деца. Освен емоционална подкрепа на горещата телефонна линия жертвите на домашно насилие научават и кои са конкретните законови стъпки, които могат да се предприемат в нейната ситуация при пълна конфиденциалност.

Първият съвет, който получават е да напуснат жилището, което споделят с насилника си, и да подадат иск за ограничителна заповед. Ако жената няма къде да отиде, тя бива настанена в защитено жилище. Надеждата е, че ще пострадалата жена ще получи подкрепа от близки и приятели и няма да се налага сама да се справя със ситуацията. 

Провалът с Истанбулската конвенция

През 2018 г. измежду административните неуредици по защитата на жертвите от домашно насилие се появи слаба надежда с Конвенцията на Съвета на Европа за борба с насилието над жени, известна и като Истанбулската конвенция. Документът предлага серия от мерки за превенция на домашното насилие и възлага конкретни срокове, в които страната ни трябва да предприеме по-надеждни мерки за защита на пострадалите.

Редица държави в Европа са ратифицирали Конвенцията, а тези, които се съпротивляват, са Унгария, Словакия, Полша, Чехия, Турция и, разбира се, България.

На практика кампанията срещу Истанбулската конвенция започна именно у нас, като първият явен удар срещу нея дойде от парламентарната трибуна с изказване на Красимир Каракачанов, който видя в ратифицирането ѝ узаконяване на еднополовите бракове.

Съчетанието на думите джендър с гей предизвика силен отзвук в обществото, като мнозина  започнаха да разпространяват редица непроверени и неверни слухове, като че Истанбулската конвенция разрешава депортирането на българчета в Норвегия, където те да бъдат осиновени от мъже с хомосексуална ориентация.

В тази кампания присъстваха и множество опорни точки, идващи от руските форуми и съмнителни медии, като в един момент ИК беше приравнена на зелена светлина за конституционното приемане на трети пол у нас. 

Притиснати от народното недоволство, властите отстъпиха и спряха ратифицирането на Конвенцията, а в крайна сметка Конституционният съд прие, че в този си вид тя е несъвместима с Основния закон на страната.

Също се случи не само у нас, но в Унгария, Чехия, Полша и Словакия. В четирите държави, членки на Европейския съюз, продължава да тече мощна кампания, която твърди, че Конвенцията  е заплаха за традиционните семейни ценности.

Насърчавано от консервативните власти в Източна Европа, ратифицирането ѝ се разглежда като опит за прокарване на джендър идеологията и "нормализиране" на хомосексуалността.

По същите причини тази година и Турция отхвърли Конвенцията за борба с домашното насилие с решение на президента Реджеп Ердоган. В изявлението си той бе категоричен, че документът се опитва да прокара равенство между полове, а такова в Турция е невъзможно. Консервативни политици в Турция твърдяха и че Конвенцията насърчава разводите. В същото време организацията "Ще спрем убийствата на жени"показа, че за последната година в южната ни съседка са убити 300 жени при побой в дома им, а без Истанбулската конвенция проблемът може да ескалира. 

Въпреки статистиките обаче срещу Истанбулската конвенция продължава да съществува едно предимно негативно отношение, а това се дължи на едно широко неразбиране на принципите, по които действа.

Конвенцията целеше да обърне внимание на превенцията на домашното насилие, като запознае обществото с проблема, започвайки от училищата. Голяма част от сънародниците ни продължават да са граждански неграмотни - не познават правата си, не знаят как работят институциите и към коя от тях трябва да се обърнат при конкретен проблем, а работата с администрацията често се превръща в ходене по мъките.

Конвенцията можеше да попълни пропуските в знанията им, поне що се отнася до домашното насилие, така че ако някой стане жертва или свидетел на тормоз да знае как да реагира. Но цялата идея остана само на хартия. 

Мълчанието не е злато

Домашното насилие е слонът в стаята не само за държавните институции, но и за българското общество - знаят, че има проблем, но никой не го обсъжда, още по-малко се намесва. Колкото и да е удобно да виним за всички неуредици властовите органи, истината е, че българите сме не по-малко отговорни за загиналите жени, тъй като много често сме мълчаливи наблюдатели на побоя.

В случая с 46-годишната загинала софиянка и хазайката ѝ, и съседите още на следващия ден казваха, че са ставали свидетели на семейните им скандали, но на никого не му е хрумвало да ѝ предложи помощ. 

Българите стават плашещо толерантни спрямо домашното насилие и изхождайки от поговорката, че "домът е крепост", странят от случващото се в едно семейство, дори и нечий живот да е в опасност. 

В патриархалнота ни общество дебат за насилието над жени не се води. Поне не и сред обществото. Редят се случай след случай на ужасяващо завършил побой над жени, но незнайно защо тези новини не предизвикват силна реакция в българите, така че да настояват за по-надеждни механизми за защита и да изискват затягане на Закона за защита от домашното насилие.

Може би всеки разсъждава от позицията, че е безопасност, на него подобно нещо няма да му се случи и следователно - не го засяга, а може би се идентифицира с насилника в историята, кой знае. Факт е обаче, че състраданието към пребитите жени продължава да е нулево.

В система, в която има сериозни пропуски в законите, и в общество, което услужливо си затваря очите, не бива да се учудваме, че има злоупотреби. Насилието обича тишината и освен загиналите жени след него остава и въпроса - какво ли още трябва да се случи, за да проговорим. 

А ако не го зададем, единственият шум, който ще остане, е от надутата музика от уредбата. 

Най-четените