Знаете ли кой отбор е станал шампион в първото държавно първенство по футбол на България? Не знаете? Няма как и да знаете, понеже такъв няма...
Днес изглежда абсурдно шампионатът да не завърши. Но когато през 20-те години на миналия век почва голямата битка за първенец на България и носител на Царската купа, на футболния терен у нас се развихрят невиждани панаири. В първите няколко сезона на два пъти страната ни остава без шампион. А за трофея от 1926 г. футболните историци на Славия и до днес спорят с опонентите си от варненския Черно море. Появяват се и първите съмнения за подкупени играчи...
Футболна България тръгва с голям ентусиазъм на 16 декември 1923 г. В салона на Военния клуб в София са събрани двадесетина господа, изтупани по костюми и във военни униформи. Това е ръководният елит на спорта от цялата страна, дошъл да учреди Българската национална спортна федерация (БНСФ). Конгресът избира за шеф на централата запасния кавалерист Димитър Иванов, възпитаник на Френската военна академия. За почетен председател на БНСФ е провъзгласен лично цар Борис III. Специално за ритнитопковците от двореца даряват Царската купа, която трябва да се връчва на победителя в държавното футболно първенство. Величеството още не подозира каква беля си взима на главата с Цар Футбол...
Всичко тръгва накриво още в първия шампионат през 1924 г.
В единия полуфинал Победа (Пловдив) разгромява с 5:0 Орел (Враца). В другия се падат два столичният Левски и Владислав (Варна). Редовното време завършва без голове. Трябва да се играят продължения, но над София се спуска вечерният мрак. Тъмно е вече, не става.
Нафуканите гости от морето отхвърлят предложението да играят нов мач на другия ден. Настояват, ако има втори двубой, той да бъде на тяхна територия във Варна. Софийското лоби в БНСФ отсича, че това може да стане, само ако Владислав покрие всички разходи, в това число и пътуването с влак и хотела на левскарите. Варненци отказват, и в крайна сметка полуфинал не се играе. Така първото първенство завършва с гаф и държавен шампион няма.
През следващата 1925 г. най-сетне България излъчва своя първенец и това е Владислав (Варна), първият ни футболен шампион. По онова време варненци са сред най-добре организираните отбори в България. Носят името на полския владетел и пълководец Владислав III Ягело, загинал пред Варна в сражение с войските на султан Мурат II през 1444 г. Предтечи на днешния Черно море, майсторите на футбола от Владислав играят в зелени екипи, а на емблемата им е изобразена четирилистна детелина. Треньор им е германецът Ернст Мург, търговски консул на Франция във Варна. В отбора има още двама чужденци - италианецът Егон Терцета, син на индустриалец от Апенините и капитан на Владислав, и руснакът Иван Булгаков.
Именно Егон Терцета вдига Царската купа на 30 август 1925 г., когато варненци бият Левски в София с 2:0. Той вкарва и втория гол, а за първия така и до днес не е ясно дали е автогол на вратаря на Левски Петър Иванов - Вертер, или го е отбелязал Андрей Иванов - Дядото.
Най-големите скандали избухват през следващата 1926 г., когато до финала достигат шампионите от Владислав и претендентите от Славия.
Подусещал какво има да става, цар Борис III деликатно отклонява поканата да ходи на мача с мъглявия мотив „по семейни причини".
А е ясно, че скандал ще има, най-малкото заради съдията. Първоначално канят за рефер Антъни Кендъл, търговски консул на Англия в Бургас. Мистър Кендъл обаче не пристига в София, тъй като си има служебни ангажименти. След това, и то по настояване на варненци, за съдия е определен...треньорът на Славия Георги Григоров - Фурланата. Той е и първият ни международен арбитър, затова сега го слагат да свири въпреки очевидния конфликт на интереси.
В пет след пладне на 22 август Фурланата извежда двата отбора пред 10 000 зрители на игрище „Левски" в София. Славистите повеждат с гол на Борис Грашев, но после Димитър Димитриев от варненци изравнява - 1:1. Отсъдени са две продължения, но и след тях резултатът се запазва равен. Тъй като по онова време регламентът с дузпите все още не е въведен, постановява се следното: двата отбора да се явят на същото игрище на следващия ден, по същото време, със същите съдии, и да играят втори мач.
Само че на другия ден Георги Григоров - Фурланата не се явява на стадиона. Къде е арбитърът? Треньорът на Владислав Ернст Мург, който самият е и футболен съдия, надушва някаква измама. Казва, че славистите са го скрили на някаква вила край Панчарево.
Почват пазарлъци кой да свири мача, след като Фурланата го няма. От БНСФ посочват софиянеца Иван Йонов.
Славистите са съгласни. Варненци обаче отказват с мотив, че ще ги пореже. Накрая Ернст Мург вади отбора си от терена. Сред зрителите, останали с пръст в уста, избухват безредици. Народът иска да гледа мач! Добре, че половината отбор на Левски е на стадиона, и е организиран по спешност двубой между тях и Славия.
Ден след инцидента БНСФ обявява Славия за шампион. Това решение е прието с много резерви от футболната общественост. „Нашето мнение е, че Славия не би трябвало да приема купата, без да е спечелена на игрището чрез мач", коментира столичният вестник „Спорт".
В крайна сметка на извънредния конгрес на БНСФ в Бургас е решено, че двата отбора трябва да играят за титлата на 26 ноември 1926 г. Само че представителите на Славия по някаква причина не са уведомени официално. Затова общото събрание на Софийската спортна област постановява, че БНСФ трябва да ходи по дяволите. Решението гласи: "Тъй като Славия е спазила всички изисквания на правилниците и по право е държавен първенец, й се забранява да играе мач с отбора на Владислав".
Повече от очевидно е, че има конфликт между Софийската спортна област и БНСФ.
Затова федерацията на свой ред обявява Владислав за шампион и Царската купа отива във Варна. Тази титла и до днес се води в сметката на отбора от морето, въпреки воплите на футболните историци от „Овча купел", които могат да се чуят и в наши дни.
Още по-лошо е положението през 1927 г., когато по организационни причини само четири области излъчват навреме своите първенци за финалната фаза на шампионата. В единия полуфинал се падат Владислав и Славия. Обидени от присъдената на варненци титла, славистите казват, че няма да играят във финалите. Уплашени от очертаващите се скандали, шефовете на БНСФ решават, че е най-добре да прекратят първенството. Футболна България отново няма шампион...
Часът за разплата по оста София - Варна удря на 30 септември 1928 г. Финалът: Славия - Владислав! Със заглавия като „Двата спортни великана се изправят един срещу друг" вестниците вдъхновяват публиката, и на игрище „Юнак" се изсипват повече от 15 000 зрители. Почитателите на Славия хвърлят шапки от радост, след като варненци са разбити с 4:0. Герой с два гола става Димитър Манолов - Боянската мечка, по един за историческия успех добавят Борис Романов и Велчо Стоянов. Първата Царска купа влиза във витрината на белите.
И през 1929 г. не се минава без скандали, след като мачът за първото място в Софийската спортна област между Левски и Славия се играе два пъти. В първия случай реферът Иван Батанджиев свири края три минути по-рано. Резултатът е анулиран, насрочват втори мач. На славистите им трябва само победа, но на първото място завършва Левски след равенство 2:2 в преиграването. Накрая до финала за титлата достигат Левски и пловдивският Ботев. На софийска земя пловдивчани се показват като по-силния отбор и печелят Царската купа с 1:0 след гол на Никола Щерев - Старика.
Съмнения за подкуп пък се загнездват при следващия финал през 1930 г., когато отново един срещу друг излизат Славия и Владислав. Игрище „Левски" ще се пръсне от публика, а в ложата е лично министър-председателят Андрей Ляпчев. Славистите, които играят в малиненочервени фанелки, повеждат още преди почивката с три гола на Никола Стайков, Пенко Рафаилов и Димитър Манолов. Варненци връщат едно попадение, преди Стайков да се разпише за крайната победа на Славия с 4:1.
Във Владислав обаче избухва скандал.
Обвиняват вратаря Здравко Янакиев - Ципа, че е продал мача. Янакиев по онова време е от най-добрите на този пост в България, пазил на Владислав при спечелването на титлите през 1925 и 1926 г. Наричат го Ципа, тъй като закопчавал вратата си като с цип. Но според наличните данни от този финал, при единия гол Янакиев се метнал с топката в мрежата, а при други два въобще не реагирал.
Според клубните историографи, съотборникът му Цветан Димитров по-късно казва: „Здравко беше бедно момче, да му прощава Бог, ако е вършил глупости..." Макар и да няма никакви доказателства за подкуп, Здравко Янакиев напуска Владислав и преминава в другия варненски тим Шипченски сокол, предтечата на Спартак (Вн). С него печели титлата през 1932 г. и става първия трикратен шампион на България. Но клеймото „продажник" му остава още дълго време...
