Всички отлично знаем, че голяма част от спортистите са фаталисти. Познаваме редица суеверия на хора от различни спортове, но някои са просто трудни за вярване.
За този на Филипо Индзаги разказва Андреа Пирло в автобиографичната си книга „Мисля, следователно играя“.
Индзаги, който в кариерата си игра за отбори като Парма, Ювентус и Милан, има над 150 гола в Серия А, под №11 е във вечната голмайсторска листа на Шампионската лига, която спечели на цели два пъти, стана и световен шампион с Италия през 2006 г., е правил доста странно нещо преди всеки мач.
А именно – ходил е до тоалетна по голяма нужда. Понякога и по няколко пъти в рамките на броени минути.
„Той ходеше по голяма нужда – разказва Пирло. – Правеше го толкова много и това само по себе си е добре. Фактът обаче, че го правеше на стадиона, в нашата съблекалня и малко преди да излезем на терена, ни правеше също толкова нервни.
Особено ако съблекалнята бе малка, защото толкова смръдня в малко пространство се свива и мирише по-силно. Ходеше до тоалетната понякога дори три или четири пъти в рамките на десет минути.
„Момчета, това ми носи късмет.“ Чувал съм, че е така, ако го настъпиш, но не и ако го произведеш или душиш.
„Пипо, на нас – не. Но какво си ял, труп ли?“
Индзаги простичко признаваше: „Бишкоти „Плазмон“.“
Всъщност въпросът беше зададен лошо. Той наистина ядеше бишкоти всеки ден, във всеки един час, и ние го знаехме. Един новороден на почти 40 години.
В края на пакета трябваше задължително да остави две парчета на дъното. Не едно или три – две: „По този начин подредбата на звездите ще е в моя полза.“ Това е фамозната подредба на планетите и на бишкотите. „И за бога, не пипайте тези две останали парчета, иначе равновесието ще се промени.“ Чревното равновесие вероятно.
Опитвахме да ги откраднем от него по всякакъв начин, но без успех. Той ги пазеше ревностно. Беше егоист за подаване на топката и споделянето на храната. „Правя го за ваше добро. Моите голове ви трябват.“
Въпреки може би най-странният, това не е единственият фатализъм на Индзаги.
„На краката си имаше обувки, които не сменяше никога – продължава да пише Пирло. – Те ставаха за всеки сезон и бяха обгрижвани с една съмнителна любов (с годините разбрах, че нападателите са фетишисти). Без магически флуид, но с хиляди кръпки.
Както онези на Джилардино (Алберто Джилардино носи един стар чифт бутонки със себе си, които да предават „позитивни“ флуиди на новите чрез докосване – б.а.), и тези бяха от античността, но имаше съществена разлика в поведението на собственика: „Аз, въпреки че са разбити, продължавам да ги използвам. Никой никога няма да може да ме накара да променя мнението си. Само тези са меки.“
„Какво казваш, Пипо? Всички обувки на професионалните футболисти са меки.“
„Не, грешиш. Само тези са.“
Тотално луд, но добър. Много симпатичен.“
Наистина, симпатичен е бил Пипо. Или поне не докато е в тоалетната.
Дали от ходенето по голяма нужда, или от „вечните“ бутонки, Индзаги вкарваше. Дали с глава, дали от засада, дали с рикошет – вкарваше. Вкара и онези два гола във финала на Шампионската лига срещу Ливърпул през 2007 г., когато Милан си върна за загубата в Истанбул две години по-рано.
Кой знае, ритуалите може и да помагат...
