Копа Либертадорес е най-престижният южноамерикански клубен турнир. Той съществува от 60-те години на 20-и век, а до средата на 80-те отбори от само четири държави бяха печелили трофея: Аржентина (13 пъти), Уругвай (6 пъти), Бразилия (5 пъти) и Парагвай (1 път).
В продължение на 25 години имаше отделни случаи, в които тимове от други страни успяваха да стигнат до финала, но не можеха да се борят с далеч по-опитните си съперници. Но тогава всичко се промени с огромната финансова инжекция, която един от най-влиятелните хора в света по онова време би на колумбийският футбол.
Пабло Ескобар – кралят на подземния свят в последната четвърт на 20 век
През 70-те години на миналия век наркокартелите в Южна Америка процъфтяваха, а влиянието им се разпростря върху целия „Нов свят“. Колумбия бе разделена на няколко региона, всеки от които се владееше от определен картел.
През 1973-та в Меделин (на 239 километра от Богота) Пабло Ескобар прави първите си стъпки към това да се превърне в наркобарон. Години по-късно ще се превърне в един от най-големите престъпници в света.
През 1977-а, заедно с трима свои партньори, Пабло основава картела „Меделин“, който само в рамките на две години започва да пласира 80 процента от кокаина, който се изнася за Съединените щати. Ескобар е безпардонен и не се страхува да използва самолети, че дори и подводници, за да транспортира дрогата до САЩ.
Постепенно, Ел Патрон се превръща в един от най-богатите и най-влиятелните хора в света, което обаче привлича вниманието на чуждите специални служби. Но Пабло не се отказва от бизнеса си, дори напротив. Демонстрира огромното си богатство и започва да налива част от него в родния си град. Строи стадиони и нови пътища в Меделин, както и цял нов квартал, където по-бедните да могат да живеят.
Но Ескобар не прави тези жестове само от благотворителност, а и за да изпира парите от дрогата, както и да увеличи влиянието си в страната, тъй като има политически амбиции. През 1982-ра Пабло става конгресмен и мисли да се кандидатира за президент. Но плановете му са осуетени от министъра на правосъдието Родриго Бонила, който започва кампания срещу „мръсните кокаинови пари“ на Ескобар. В резултат на нея, през януари 1984-та Ескобар е изключен от Конгреса, което спира и политическото му развитие. Но действията на министъра не остават ненаказани и на 30 април 1984-та Бонила е разстрелян в северната част на Богота.
Новата страст на Ескобар – футболът
Въпреки провалената политическа кариера, приходите от наркокартела продължават да растат. Така възниква въпросът как Пабло да продължи да пере парите си.
Чрез футбол. Синът му и няколко от бившите му съучастници разказват, че Пабло е бил фен на местния Индепендиенте и че е обожавал великата игра, която ще се превърне и в ключов аспект от бизнеса на наркобарона.
Ескобар влиза във футбола и защото всичките му конкуренти за наркопазара вече си имат отбори. Един то партньорите му – Хосе Гача, от години спонсорира столичния Милионариос, докато основният му враг на кокаиновия фронт – Мигел Родригес Орехуела, бе инвестирал огромни суми в Америка де Кали.
Войната за пазара между картелите от Меделин и Кали се води от години, но вече се прехвърля и на футболния терен. Ескобар решава да покаже мощта си и чрез спорта, а целта му е само една – Меделин да доминира над Кали, без значение на каква цена.
Въпреки че вкарва сериозни пари в любимия си Индепендиенте, Пабло решава да спонсорира и градския съперник Атлетико Насионал.
Когато публиката разбира кой е новият собственик на отбора от Меделин, редица футболисти отказват покани да играят за него. Ескобар предлага сериозни пари на играчи от целия свят да играят за Атлетико. Но лошата репутация на колумбийците и заплахата за живота ги карат да откажат големите заплати.
Тогава ръководството на Насионал решава да поеме по друг път. Отборът започва да привлича млади таланти от цялата страна. Те не търсят парите и имат огромното желание да се докажат, което е повече от достатъчно. В средата на 80-те Атлетико вече разполага с нападателя Лионел Алварес, вратаря Рене Игита и защитника Луис Переа. Впоследствие всеки от тях ще стане легенда на колумбийския футбол, но тогава все още никой не знае имената им.
За треньор пък е поканен 38-годишният Франсиско Матурана, който след това ще постигне огромни успехи с националния отбор и ще донесе първия международен трофей в историята на Колумбия. През 1987-а обаче той също все още е неизвестен за широката аудитория.
Благодарение на влиянието на Ескобар, колумбийски отбор ще спечели Копа Либертадорес за първи път
До средата на 80-те само един колумбийски отбор успява да стигне до финала на основния клубен турнир на Южна Америка. Това е Депортиво Кали, който през 1978-а губи от аржентинския Бока Хуниорс.
От 1985 до 1987 пък Америка де Кали, който поема щафетата от Депортиво и се превръща в основния отбор на града, достига до финала, но и в трите случая губи, единият от които след изпълнение на дузпи. Въпреки провала в мачовете за трофея, самият факт, че Америка успява да играе на три последователни финала, е красноречив, че Кали доминира в съперничеството с Меделин.
Но през 1988-а започва приказката на Насионал. Благодарение на новото ръководство, тимът завършва втори в местното първенство, единствено зад Милионариос. Така двата отбора се класират за участие в Копа Либертадорес.
Успехът на „зелените“ би могъл да се отдаде на младите и гладни за успехи таланти, които играят под новаторството на новия треньор, ако цялата страна не знаеше кой стои зад този проект. „Парите или живота“ е основният принцип, по който действа Ел Патрон, включително и когато предлага подкупи. Именно тази фраза описва целия поход на Атлетико Насионал към трофея от Копа Либертадорес през 1989-а.
Всичко започва без особени скандали. Насионал прескача груповата фаза, без да има съмнения за черно тото и се класира за следващия етап на турнира. „Зелените“ се класират втори в групата, отново зад Милионариос, а еквадорските Депортиво и Емелек остават на по-долните две места. Интересно е, че Атлетико не успява да спечели нито един от първите си четири мача, записвайки три равенства и загуба. Но в последните си два стигат до важни успехи, които им позволяват да продължат участието си в турнира.
На 1/8-финалите тимът от Меделин преодолява трудно аржентинския Расинг. След загуба с 1:2 в първия мач като гост, следва домакинска победа с 2:0.
Първите спекулации за влияние върху съдиите идват на четвъртфиналите, когато Насионал отново играе с Милионариос. Столичани имат самочувствието от спечелената под носа на тима от Меделин титла от миналия сезон, както и от по-рано в турнира, когато оглавяват групата, без да загубят нито един мач. Но, за изненада на мнозина, първият мач в Меделин е спечелен от домакините с 1:0. В реванша в столицата Алтетико удържа равенство 1:1 и така се класира за полуфиналите.
Играчите на Милионариос са, едновременно, съкрушени и бесни и открито обвиняват Насионал в подкупване на съдиите.
Уругвайският Данубио стои на пътя на Атлетико на полуфиналите и въпреки че не се очаква труден сблъсък, колумбийците не стигат лесно до финала. Срещата в Уругвай завършва без голове. От една страна, това вдъхва увереност за реванша на Насионал, но, от друга – неяснотите все още са много. Затова домакините прибягват до допълнителни мерки, които вече със сигурност ще им осигурят място на финала.
Мачът в Меделин е поверен на аржентинския съдия Карлос Еспосито. Ето как реферът си спомня вечерта преди мача: „Заедно с двамата ми асистенти – Абел Ниеко и Хуан Брава, вечеряхме и се готвехме да си лягаме. Преди да си легнем, реших да поръчам вода, тъй като ни бяха предупредили, че чешмяната не става за пиене. Вместо момиче с вода, в стаята ни влязоха четирима въоръжени мъже. Хвърлиха торба с 200 хиляди долара пред нас и ни казаха, че това е нашият подарък, ако Атлетико спечели утре.
Един опря пистолет в главата на Ниеко, а друг насочи цевта си към челото на Брава. Изискваше се огромна воля, но им отказахме и им отговорихме, че сме дошли да си свършим работата честно. Тогава те ни казаха: „Добре, но ще е по-добре, ако Атлетико спечели. Животът ви не струва нищо тук.“ Изпочупиха цялата стая, изтръгнаха дори телефона. Не успяхме да заспим след това. Шест месеца по-рано бях отказал цигарите, но след този инцидент запалих отново.“
Въпреки че съдиите отказват да помагат на Атлетико, двубоят срещу Данубио е повече от странен. Очевидци твърдят, че уругвайските футболисти са се страхували да играят и са позволявали на противниците си от Меделин да правят каквото поискат. В резултат на това, Насионал печели с 6:0, което също хвърля съмнения върху честността на резултата. Но така и никой не заявява официално, че мачът е бил купен.
„Стадионът беше препълнен и Ескобар беше някъде там, облечен като обикновен фен сред хората – споделя Карлос Еспосито 20 години след този мач. – Полицаят, който ни охраняваше, ни го казаха, а само десет дни по-късно той беше направен на решето. Бих казал, че в онзи ден бяхме късметлии с тази голяма победа над Атлетико, не не питайте как я постигнаха. Дори собствениците трудно можеха да ни опазят. Същият полицай ни предупреди преди мача, че дори при победа трудно ще напуснем терена заради празненствата. И беше прав. 11 души загинаха онази вечер по време на радостта от победата. По улиците беше пълно с надрусани хора. Меделин е един ужасен град.“
На финала Насионал трябва да се изправи срещу парагвайския Олимпиа, който вече е печелил купата. Хората на Ескобар отново се опитват „да хванат“ съдията – аржентинеца Хуан Лусто. Заплашват го и го предупреждават, че знаят къде живее, кои места посещава редовно и дори къде учат децата му.
В първия двубой Олимпиа се оказва твърде силен за Атлетико и повежда с 2:0. Реваншът не се играе в Меделин, а в столицата Богота. Официалната причина е, че стадионът на Насионал не покрива изискванията да приеме подобен мач (едно от тях е за наличието на поне 50 хиляди седалки). Атлетико сътворява „чудо“ и успява да изравни резултата, след което се стига до дузпи.
И двата отбора изпълняват по цели девет, но футболистите на тима от Меделин се оказват по-концентрирани и успяват да спечелят с 5:4. В герой за Насионал се превръща вратарят Рене Игита, който не само че успява да вкара своята дузпа, но и спасява цели четири на противника. Така Атлетико става първият колумбийски отбор, който печели трофея от Копа Америка, и по този начин осъществява една от големите мечти на Пабло Ескобар.
Ако си мислите, че историите за опитите за подкупване на споменатите двама съдии са преувеличени, ето ви друга. Както споменахме по-рано, любимият отбор на Ел Патрон е Индепендиенте – другият отбор от Меделин. Веднъж, на Индепендиенте му предстои сблъсък в местното първенство срещу Америка де Кали – отборът на големия враг на Ескобар Мигел Родригес Орехуела.
Тимът от Кали води с 3:2, но в самия край отборът на Ескобар успява да изравни. Голът обаче е спорно отменен от съдията Алваро Ортега, което води до загуба за Индепендиенте. Малко след двубоя Ортега е убит от преминаващ бус пред погледите на колегите си. По-късно близкият приятел на Ескобар Джон Хайро Веласкес споделя, че сам Пабло е издал заповедта за убийството на рефера, тъй като е сметнал решението му за лична обида.
Наследството на Ескобар
През 90-те на Ескобар не му е до футбол. Ел Патрон е търсен все по-усилено от специалните служби. Дълго време успява да се укрива, но на 2 декември 1993-та е застрелян по време на преследване.
И до днес образът на Ескобар е обвит в мистерия. Боготворен от някои и мразен от мнозина, този мастит и безмилостен престъпник оставя огромна следа в колумбийския футбол. Много от играчите в Атлетико Насионал по онова време се превръщат в местни легенди, включително и заради успехите с националния отбор. И до днес отборът от Меделин се опитва да изгражда свои таланти, вместо да привлича големи имена.
През 2016-а Атлетико Насионал спечели Копа Либертадорес за втори път, този път без помощта на Пабло, побеждавайки на финала еквадорския Индепендиенте. Това е вторият подобен трофей в историята на клуба и третият изобщо за колумбийския футбол. Заради това Атлетико получава прякора Краля на купите като носител на най-много международни трофеи.
