Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Напрежение във футбола? Баща ми е погребал родителите си със собствените си ръце в Сибир. Не ми говорете за напрежение

Аврам Грант е познат като футболен треньор, но вероятно не знаете каква история се крие зад тази визитка.
Аврам Грант е познат като футболен треньор, но вероятно не знаете каква история се крие зад тази визитка.

Джон Тери се подхлъзна на мократа московска трева, топката потрепери по пътя си, реши да удари гредата от външната страна и се изплези гротескно на Челси. Купата на европейските шампиони, бляскава и красива като Светия граал, седеше само на 5-6 метра от Роман Абрамович, но и тя сякаш се изплези. Не и тази вечер.

Онзи финал преди 11 години в Москва донесе радост на Манчестър Юнайтед, а Челси не успя да спечели това, което е истинската причина Абрамович да избере Западен Лондон. Направи го четири години по-късно, но това е съвсем друга история. В Москва победата не пожела да избере "синьото хапче" и взе червеното.

Дъждът все така се лееше, а трима души бяха особено незаинтересувани от него. Те плачеха вътре в себе си. Сълзите капеха по душата, не по бузите. О, колко важен бе московският финал за тях. Единият е Абрамович - ясно е, че това щеше да е най-големият му триумф, нещо като дело на живота. Шампион на Европа насред Москва, само 4 години след пристигането в Челси.

Другите двама бяха баща и син.

Аврам бе долу на терена. До Тери и Лампард, до Дрогба и останалите. Той не виждаше нищо, мислеше само за баща си. Меир Гранат (както е оригиналното име на рода) в това време гледаше, също невиждащо, кадрите от Москва в апартамента си в Петах Тиква. Точно там, в сърцето на Русия, на СССР, Аврам трябваше да спечели този финал. Но съдбата реши друго.

Защо това е толкова драматично? Защото става думи за човешки животи, за хора, погребали собствените си родители с голи ръце. За Холокост. И за една дузпа, която можеш да значи повече от трофей. Можеше да е нещо като възмездие.

Меир Гранат сънуваше кошмари, но не заради един футболен мач, до края на живота си. Почина година и половина след финала, на 83. Отиде си пак в дома си Петах Тиква, където бе намерил покой след дългия и изпълнен с ужасни премеждия живот.

Синът му Аврам Грант долетя от Лондон и организира погребението. Най-важният човек в живота му си бе отишъл.

Аврам е започнал да чува писъците още като 12-13 годишен. Не е знаел защо Меир вика насън, понякога плаче и хлипа като безпомощно дете. Не е разбирал как този корав човек може да изглежда така уязвим.

Когато е на 15 г., бащата разказва всичко на сина за първи път.

През 1941 г. Холокост е в разгара си, а евреите из Европа са подложение на гонения, геноцид и ужасни изпитания. Меир е на 13 години, но семейството му - полски евреи, напуска бързо окупираната страна. Бащата Аврам решава да раздели децата при напускането на Полша. Те са общо 10 и идята е да им се даде по-голям шанс за спасение и живот.

Две от сестрите на Меир отиват в сиропиталище в Унгария, други две деца са скрити в полски манастири (католически), а три бързо са открити и свалени от влаковете, на които бащата ги качва. Пътят им е към Аушвиц, а от там не се връщат.

Остатъкът от семейството търси спасение в СССР. Но намира изгнание - пратени са в Сибир, където един ден влакът спира, а някакви мрачни хора в униформи ги свалят. Температурите са между -30 и -35 градуса в този момент. "Построявате си дом или умирате", е последното указание.

Стотиците евреи в групата постепенно започват да умират.

Бащата на Аврам Грант - Меир, погребва първо сестра си. Тя се натравя с нещо, ядено от земята - вероятно гъби. Няма инструменти, копаят с ръце измръзналата земя.

После умират родителите му, а накрая от целия род, стигнал до Сибир, остава само той. Успява да оцелее до края на войната и го връщат в Полша.

Години по-късно успява да се добере до Израел и остава до края на живота си в Петах Тиква.

"След разказа на татко, най-после разбрах неговите писъци насън - разказва Аврам Грант в интервю през 2016 г. - Той е изживял неописуеми неща в Сибир. Погребал е с голи ръце в каменната земя семейството си. И е бил дете!".

Аврам се ражда през 1955 г. и още от 13-годишен избира футбола. Той има избор, а това само по себе си е велико. Защото, замислете се - на същата възраст татко му е пратен в Сибир.

На 18 години обаче момчето усеща, че глезените му са твърде слаби за натоварванията - има хронични травми, а може би и нещо генетично наследено. Става треньор на деца в Петах Тиква и в следващите 13 години се занимава с цялата школа на клуба. През 1986-а е за първи път треньор на първия тим, откъдето тръгва кариерата му.

Върхът в нея дойде след периода като национален селекционер на Израел (2002-2006), когато Роман Абрамович, негов добър познат, го покани в Челси на мястото на уволнения Жозе Моуриньо.

Първият разговор с милиардера по темата обаче не е лесен. Грант е разбрал, че фенове на Челси през годините са винени в антисемистка пропаганда. На мач в началото на века те са иронизирали песен на агитката на Тотнъм, като са я перифразирали на "Шпорите отиват в Аушвиц". Аврам казва на Роман, че не може да работи в такъв клуб.

Абрамович го уверява, че това е абсолютно малцинство от идиоти, което е част от миналото. Самият той е с еврейски произход, няма как да не е проучил въпроса и доколко сериозни са корените на такива движения в Челси. Всъщност днес клубът е лидер на инициатива в битката с антисемитизма по английските стадиони. Той организира дори пътувания до Аушвиц с образователна цел на играчи, фенове и свои партньори от Европа.

Аврам приема предложението от Челси и след разговор с татко му. "Няма да живееш в миналото, момче - категоричен е Меир. - Нищо от това, което се е случио преди, не е важно за твоя живот и развитие. Отивай в Лондон, това е голям шанс!".

Месеци по-късно идва финалът в Москва. За Грант-старши и Грант-младши това е съдбоносен момент. Точно там, точно в Русия. Мястото, където бащата е изживял кошмарите, които после сънува цял живот.

"Всеки ден е виждал трупове - преразказва Аврам чутото от историята на татко си. - Всяка сутрин целта е била да се оцелее до следващото събуждане. Общо осем роднини - дядо ми и баба ми, леля ми, братовчеди да баща ми... Погребал ги е лично в Сибир. Но никога не каза и дума за реваншизъм, за отмъщение или за омраза. Постоянно ме насърчаваше да работя здраво във футбола и да бъда добър човек."

Аврам Грант разказва историята на футболистите на Портсмут по време на свирепата им битка за оцеляване във Висшата лига през 2010 г. Обяснява им - хей, това е футбол. Не е борба за живот. Важно е, но не и на живот и смърт.

Много по-рано, още през 1988 г., той отива в Аушвиц за първи път в живота си като треньор на Апоел (Петах Тиква). На следващия ден отборът има мач, но няколко играчи не се чувстват добре и молят да не участват. След разходката из газовите камери и видяното, усетеното, самият тренор едва си седи на краката.

"Шест милиона - казва Грант. - Хората понякога дори не отдават значение на това, не осъзнават колко много жертви са шест милиона". Толкова са евреите, погубени от Холокоста.

Когато не работи във футбола, в паузите между клубовете по света, които ръководи, Аврам Грант е в Полша - изследва квартала Млави, където евреите са настанени в гетото, преди да ги разпратят из лагерите по цяла Европа. Ходи и в Аушвиц още няколко пъти, а веднъж пътува до Сибир. Иска да види всичко, на което е било подложено семейството му.

"Понякога си под напрежение като футболен треньор - разказва Грант. - Например, когато водих националния тим на Гана, имаше серия скандали в местната преса, обвинения за подкупи към федерацията, интриги с играчи, а и нас, треньорите. Напрежение ще кажете? Мислите ли, че това е напрежение? Идете на портите, на които пише "Работата те прави свободен" (Аушвиц) и помислете пак."

Бащата Меир само веднъж дава интервю в израелски вестник за сина си, но го питат и за миналото. Той не обича да говори за него. Казва само: "Аврам е като мен - той се разбира с всички, общителен е, умее да подходи към всеки. Радва ме, че живее в днешния ден, а не гледа назад. Цял живот това опитвам да правя и аз."

Грант чува подвиквания за произхода си няколко пъти като треньор. По време на лондонско дерби като треньор на Уест Хем хулите с антисемитско съдържание достигат ясно до него зад гърба му от първите редове.

"Дори не се обърнах - разказва. - Ако някой иска да уличава тези хора, нека го прави по камерите. Аз не искам да знам кои са. Те едва ли знаят и една десета от това, което аз знам за живота и неговите изпитания. Освен това - аз съм футболен мениджър и отборът ми има нужда от мен, не мога да се занимавам с фенове. Особено идиоти."

Като треньор вече близо 40 години, има достатъчно успехи и постижения. Загубен финал в Шампионската лига заради едно подхлъзване, две титли на Израел, купи на страната... Но най-големият му трофей в живота е друг.

"Когато отидох със сина ми Даниел в Полша, в Аушвиц, му казах: Погледни към небето на това ужасно място и знай, че в живота всеки ден е ценен, всяка минута, всяко действие. Не пропускай нищо. Бъди полезен на себе си и хората."

Това са думи, които знае от покойния си баща. Горд е, че сега и синът му ги знае.

Най-четените