Как 60 000 запалянковци вдигнаха въстание срещу милицията в Ленинград

В онзи горещ следобед на 14 май 1957 г. никой още не предполага, че един футболен мач от първенството на СССР може да прерасне в бунт срещу комунистическата власт.

Същия ден на стадион „Сергей Киров" в Ленинград (днешния Санкт Петербург) трябва да се играе двубоят от елитната дивизия на Съветския съюз между местния Зенит и Торпедо (Москва).

Въпреки че от началото на годината Зенит не върви добре, и за седем мача дотук има само една победа, на трибуните пристигат повече от 60 000 зрители. Повечето от тях са начумерени не толкова от несполуките на градската им футболна гордост, колкото заради едно нечовешко и скандално решение на властите в Кремъл. Режимът на Никита Хрушчов насилствено принуждава трудещите се да отпуснат „държавен заем". Иначе казано, да си предоставят доброволно половината заплата на държавата. Колко да е доброволно, когато несъгласните ги прекарват да омекнат през изпитаната процедура с бой в милицията.

Макар че няма къде да мърдат, хората от Ленинград намират начин да покажат на комунистическата клика, че това няма как да продължи дълго. Една нощ на улица „Марат" с хладно оръжие са избити жестоко няколко милиционера. Улиците осъмват надраскани с надписи срещу държавния заем.

На самия мач много народ пристига пиян до козирката. Хиляди зрители си носят водка, тъй като тогава внасянето на алкохол на стадиона все още е позволено. А в онези времена, както отбелязва великият композитор и ценител на футбола Дмитрий Шостакович, именно стадионът се явява единственото място, където може да кажеш истината за това, което виждаш.

Хората на трибуните жадно гълтат този свободен дух и забравят поне за няколко часа, че зад оградата на съоръжението действат нормите на „социалистическата законност и морал".

Играта почва злощастно за домакините от Ленинград. Само 12 минути след началния сигнал звездата на Торпедо Едуард Стрелцов открива резултата след изпълнение на пряк свободен удар от 25 метра. Бие не много силно, но топката минава през ръцете на вратаря на Зенит Владимир Фарикин и финишира в мрежата му.

Десетина минути преди края гостите от Торпедо вече водят с 5:1, когато на един от зрителите му писва да гледа как неговият Зенит агонизира. Това е шофьорът от завод „Знаме на труда" Василий Каюков, който прескача оградата на страничната трибуна и хуква към злополучния вратар Фарикин. Отстранява го от вратата - според някои доста грубо, според други спокойно и под присмеха на публиката. Хвърля си сакото, навива ръкави и застава да пази!

Тъй като точно в този момент топката се намира в отсрещното поле, съдията, играчите и милицията отначало не забелязват подмяната. Но когато храбрият шофьор спасява опасен удар при следващата атака на Торпедо, униформените го съзират. Влизат и му извиват ръцете, за да го изведат от терена. Само че Василий Каюков хич и не мисли да се предава доброволно. Оказва люта съпротива, псува милицията в очите и вика за помощ публиката.

В този момент милиционерите допускат груба грешка. Един от тях хваща Каюков за косата и безмилостно разбива лицето му в бетонната преграда между игрището и трибуните. Помирисали кръв, разярените привърженици на Зенит съвсем обезумяват.

От сектора нахлуват стотици зрители и хвърлят здрав пердах на милиционерите. Други униформени опитват да се притекат на помощ, само че са отблъснати с мощен залп от бутилки и камъни.

Прегрупирана, милицията опитва втора атака към сектора. Но и народът вече е въоръжен! Тъй като на стадиона текат ремонтни дейности, част от зрителите разбиват склада с инструментите на работниците. И посрещат ченгетата с кирки и лопати в ръцете. Млатят ги по фуражките.

Изненадани от неочаквания отпор, началниците на милицията вкарват в боя и едно подразделение от курсантското училище. Само че побеснялата публика е по-силна и по-многобройна. С викове „Бий милицията!" и „Давайте като в Унгария!" (по повод въстанието в Будапеща година по-рано), хората подгонват милиционерите. Паникьосани, представителите на властта дават на заден ход и се скриват в тунела и съблекалните.

Юрий Морозов, участник в мача, разказва: „Тъкмо се прибрахме в съблекалнята, когато някой от администрацията нахлу при нас и каза да се спасяваме към съседния корпус. Изнесохме се на бегом, застанахме на прозореца и не можехме да повярваме на очите си. Огромна тълпа щурмуваше тунела и вътрешния двор на стадиона. От едната страна успяха да разбият вратите. Тълпата беше толкова озверяла, че ако бяха спипали някой от нас или от Торпедо, нямаше да пощадят никого. Страшно беше!"

След победата срещу милицията, на стадион „Сергей Киров" се възцарява небивала еуфория.

В онези години всичко живо мрази милиционерите, които пребиват хора с повод и без повод. Впрочем не само в Ленинград има подобен бунт през 50-те години, същото се случва и в Подолск, Краснодар, Кривой рог, Фрунзе... И винаги повод става милиционерският произвол.

Само че сега на трибуните има цели 60 000 души, повечето от тях готови да се бият. Затова подразделенията се оттеглят. Но само временно...

Еднокракият Борис Ниелов, инвалид от войната, свидетелства: „Бях с протеза, тъй като през 1942 г. ми отрязаха крака до коляното. Като излязохме от стадиона, седнах да си почина пред паметника на Сергей Киров. Хората вече се разотиваха. В този момент се стовариха нови милиционерски подразделения и започнаха да бият и арестуват наред. Двама от тях ме хванаха за ръцете и почнаха да ме дърпат към камионетката. Единият обаче забеляза, че съм инвалид и викна на старшия: „Този тук е с протеза!" Онзи отговори: „Все едно, всички тук са врагове на народа!". Блъснаха ме в колата толкова силно, че си ударих главата и изгубих съзнание..."

Пред заплахата милиционерите да открият огън, тълпата се разбягва. Когото докопат, яде бой и за останалите, а след това го откарват в управлението. Друг от задържаните Виталий Клау разкрива, че отначало били събрани в двора, където ги пребили с палките. После разхвърляли телата по килиите.

От задържаните 16 са осъдени на бърза ръка. На 18 юни вестник „Ленинградска правда" съобщава накратко присъдите в рубриката си „От съдебната зала".

Най-тежко го отнася Юрий Гаранин, осъден на осем години за това, че призовавал хората да се разбунтуват като в Унгария.

Виталий Клау и още неколцина получават по седем. Не е пожален дори инвалидът Борис Ниелов. Тъй като няма как да го обвинят, че се е сражавал с милиционерите, героят от войната отнася четири години „за подстрекателство". Освен това за три години след изтичане на наказанията им забраняват да живеят в Ленинград и Москва.

„Отначало искаха да ни съдят за „контрареволюционна дейност", тъй като уж сме устроили на стадиона метеж като този в Унгария. Но после Хрушчов каза, че в СССР няма политзатворници. И така промениха обвинението в „хулиганство". Въобще не мислех, че ще ми друснат седем години, а най-много две или три. В крайна сметка лежах в лагера само до 1959 г., когато Върховният съд ни помилва", разказва Виталий Клау.

От онзи следобед на 14 май 1957 г. са изминали повече от шест десетилетия. На мястото на стадион „Сергей Киров" вече се издига новият „Газпром Арена". Почти всички участници в кървавите събития вече са покойници.

Но и до днес хрониките на футболния Санкт Петербург пазят историята за смелите запалянковци, дръзнали да се опълчат посвоему на режима и милиционерщината.

#1 CreativeX42 08.06.2019 в 18:56:45

Сергей Стефанов може ли източници?

Новините

Най-четените