В средата на 80-те години английският футбол е място, в което няма място за слабаци. Изключителният Ливърпул продължава да командва парада и у дома, и в Европа, но фантастичният Евертън вече е на неговото ниво. Манчестър Юнайтед търси път да се върне на върха след десетилетия без титла (от 1967-а), а Нотингам на Брайън Клъф и Тотнъм с Глен Ходъл в сърцето на полузащитата са отбори, които се борят за всеки трофей. Включително в Европа. Има и още големи състави и играчи, но тези са каймакът.
През есента на 1984-та Олдъм Атлетик е в старата втора дивизия, опитвайки да намери начин, воден от Джо Ройъл, да се качи в елита. На върха на атаката е Мик Куин, изключително опитен стар "морски вълк", голаджия и биткаджия, видял всичко в играта.
През октомври 1984-та до него дебютира Уейн Харисън, който дори още не е навършил 17 години. Той става най-младият играч, записал мач за Олдъм в лигата, а Куин описва първите му минути: "Беше слабичък физически, сякаш вятърът ще го издуха от терена. Но получеше ли топката, електричество протичаше сред защитниците. Постоянно излизаше на позиции да стреля във вратата."
През декември, вече на 17, момчето се появява на "Анфийлд" с отбора на Олдъм до 18 г. и прави сензация.
Мачът от FA Youth Cup се очаква да е формалност за много силния младежки тим на Ливърпул, но вместо това Харисън вкарва два гола и подава за още два - 3:4!
Случва се на Боксинг дей през 1984-та, а часове по-късно първият тим на Ливърпул има гостуване в първенството. Медиите не обръщат почти никакво внимание на този резултат, освен локалните вестници. Но те са пълни с хвалебствия за Харисън.
Двама души са убедени, че това е бъдещето на английския футбол в онази вечер. Ройъл е дошъл да гледа младежите на своя Олдъм, а на няколко метра от него е седнал Том Соундърс, легендарна фигура на Ливърпул от 60-те, 70-те и 80-те години. Той е един от митичния Буутрум, като неговата функция е главен скаут. Хора като Ръш, Никъл, Уилън, Крейг Джонстън, а и Кени Далглиш за заместник на Кевин Кийгън - това са все негови препоръки към мениджърите. Репутацията му е, че рядко (или никога) бърка за млади играчи.
Соундърс вече е решил в главата си - това момче трябва да го вземем.
"Представете си Майкъл Оуен в първите му седмици в Ливърпул, а после на световното срещу Аржентина - спомня си години по-късно Ройъл. - Уейн имаше подобни характеристики, завършваше безпощадно от всяка позиция. Мощен удар, невероятна скорост и умение да излиза зад гърба на отбраната без да е в засада. Той беше гениално момче."
Харисън е от Стокпорт, градче в края на Манчестър. Но е фен на Ливърпул заради баща му - с плакатите на Далглиш и Кийгън по стените на стаята му. По това време това е и най-големият отбор в страната, а и в Европа, актуален шампион на континента от 1984-та.
Момчето е притеснително, а сестра му Адел го описва като "мамино момченце" - почти не излиза от дома си, ако не отива на училище или на тренировка.
Заиграва в Олдъм и се чувства отлично там, но Ройъл и клубът са наясно, че такъв талант веднага ще бъде забелязан.
През януари Рон Аткинсън, мениджърът на Юнайтед, кани на вечеря Джо Ройъл и му казва - готови сме да платим 50 000 паунда за хлапето. И още, докато отказва офертата с усмивка, Джо е наясно, че тя е само началото на наддаването. Ливърпул предлага 250 000 лири - баснословна сума за недоказан, съвсем млад играч. Олдъм приема веднага и през март 1985-а Уейн Харисън става най-скъпият тийнейджър в световния футбол. Такава цена за играч под 19 години - нечувано.
Офертите на Юнайтед, Евертън (който след два месеца е шампион на Англия) и Нотингам са отказани. Уейн отива в отбора на детството си, като още в първия ден се запознава с Кени Далглиш - идол на тийнейджъра. Но...
"Той казваше, че не е готов - спомня си сестра му. - Клатеше глава и имаше съмнения. Искаше да остане още поне година или две в Олдъм. Но клубът нямаше как да откаже парите, които му трябваха и осигуряваха бюджета."
Ливърпул е на същото мнение - нападателят не е готов. А и при Ръш, Далглиш, Майкъл Робинсън и Пол Уолш... Къде ще играе в първия тим?
Затова и го оставят под наем в Олдъм, но само три месеца по-късно, през лятото, тази сделка е развалена.
"Главата му беше другаде, ясно беше - казва Ройъл. - Затова и скъсахме договора за наем и той отиде в Ливърпул. Просто вече не мислеше и не бе с нас духом, не тренираше достатъчно усърдно."
Това би следвало да е началото на една велика кариера. "Коп" мисли за следващия идол, за когото вече чете първите статии във вестниците. Тогава социални мрежи няма, хартията е всичко, което имаш като информация. Харисън е описван като "талант, който се вижда веднъж на 20 години" - думи на Джо Фейгън, който го привлича като мениджър в Ливърпул.
Но през май 1985-а, докато момчето чертае в главата си плановете за величие и слава, на "Хейзъл" в Брюксел се случват събития, тотално променили всичко в клуба Ливърпул. Трагедията с 39 загинали фенове на Ювентус праща клуба в европейска изолация (както и останалите английски отбори) за пет години.
Фейгън се оттегля, а Далглиш поема поста на играещ мениджър - неподготвен, без ясен поглед върху всичко в клуба, просто за да стабилизира кораба. И той го прави, но стратегията е друга. Не ти трябват 19 играчи (при една смяна), за да се бориш само на домашния фронт. 14-15 в първия тим стигат. Останалите - при резервите или в тима до 19 години, ако са млади.
В следващите 18 месеца Харисън не помирисва първия отбор. Фил Томпсън поема резервите и опитва по всякакъв начин да го накара да се превърне в "ливърпулски играч".
"Уейн не се развиваше най-вече в главата си - казва Фил. - Имаше нещо сбъркано, но според мен бе носталгията, както и незнанието как да оцелява в среда на такава конкуренция. А тогава още бяхме във времената, че в клубовете нямаше щабове от стотици специалисти, които да провеждат индивидуална работа. Оправяш се сам, треньорът ти казва само как да тренираш и да играеш."
Реалностите са, че, първо - в клуба никой няма време и не му е приоритет да се занимава с младоците. Особено след "Хейзъл" и промените на всякакво ниво на "Анфийлд". Плуваш или се давиш. Или имах характера да се пребориш, или системата те отхвърля.
Второ - и вероятно най-важно. Контузиите.
"Той имаше всяка възможна, която можете да си представите - споделя Майк Марш, с когото минават заедно през резервите, но Марш влиза в първия тим. - Уейн постоянно бе контузен. Тъкмо изиграше 5-6 поредни мача, вкарваше голове и изглеждаше все по-добре, и идваше поредната травма."
Коленете страдат често, включително със скъсване на връзки. Има проблеми със слабините, мускулни разтежения, извадено рамо, два пъти операции на херния, както и една изумителна случка. Пада през стъклата на оранжерия и едва е спасен от лекарите. Губи много кръв, с месеци не се връща в тренировките. Томпсън си спомня инцидента добре.
"Бяхме на предсезонен лагер в Корнуъл и момчетата от отбора на резервите имаха свободна вечер. Извикаха ме по спешност в хотела, а линейката качваше Уейн, който бе потънал в кръв и в пълен шок."
Според едни свидетели, изпил се е доста алкохол същата вечер. Според други - просто нелеп инцидент, защото градината не е била осветена.
Все едно - пореден епизод в серията ужасни стечения на обстоятелствата за таланта.
"Имам 23 операции. 20 са заради футболни травми, три ми направиха заради онова падане - разказва през 1992-ра Уейн в едно от изключително редките си интервюта пред списание "Shoot". - Никой в Ливърпул не се интересуваше от състоянието ми, имах чувството, че дори не виждат как играя за резервите. Аз играех добре, но тъкмо, когато навлизах в ритъм, идваше поредната контузия. В Олдъм нещата бяха различни. Това е малък, приятелски, семеен клуб. Ливърпул е голям, твърде зает клуб. Там нямаше с кого да поговоря. Оставят те да се справяш с трудностите сам."
Въпреки всичко, Ливърпул не губи вяра в него. Контрактът му е подновен през 1989-а. Той също е доволен да продължи да се бори за мястото си. Все пак е само на 21 години, вече напълно здрав за първи път.
През сезон 1989/90 г. Харисън вкарва 17 гола за резервите, които печелят титлата. Първият отбор го прави също. И към края на същия сезон вече е ясно, че ще бъде повикан в него всеки момент. Точно, когато се очаква това да стане за мач за Купата на ФА, където Уейн трябва да е на скамейката, идва най-тежкият момент. Резервите на Ливърпул играят с Брадфорд у дома, а Харисън е повален от вратаря в една ситуация, наглед безобидна. Но стражът пада с цялата си тежест върху крака на нападателя.
"Това е най-силната болка, която съм изпитвал някога - казва в онова интервю за списание "Shoot". - Не можех да се изправя и плачех от болка."
Коляното му е приключено. Не, не - наистина, не просто преувеличение. Скъсани връзки отново, но този път лекарите са категорични, макар и чак след третата операция. Няма как да играе повече футбол професионално. Няма как коляното да понесе натоварването на тренировка или мач. Рискът е, че може дори да остане инвалид, ако опита.
През пролетта на 1991-ва, когато още се възстановява и е убеден, че ще опита да се върне на терена въпреки всичко, Греъм Сунес го вика в офиса му. Той току що е наследил Далглиш като мениджър на Ливърпул.
Казва му: "Уейн, съжалявам да го чуеш от мен. Консултирахме се с най-добрите лекари в Европа. Няма как да играеш повече футбол. Недопустимо е, ще съсипеш и живота си, ако опиташ."
Това е краят. На 23 години детето-чудо приключва с играта. Без да е записал и минута за първия отбор на Ливърпул. Още по-лошо - без да знае какво ще прави оттук нататък.
Напуснал е училище на 15-16, без да е взел дори някаква квалификация за професия с дипломата си. Не може да прави нищо. Няма и някакви спестени пари, защото заплатата му като тийнейджър във втория тим на Ливърпул е около 350 лири седмично. Не е лошо за онези години, но не е нищо особено. Не е спестил нищо.
Ливърпул плаща още една операция, за да е сигурно, че поне ше може да ходи и тича нормално. След това с Олдъм организират бенефисен мач, на който се събират над 4000 души и приходите от 15 500 лири отиват за Уейн. Поне като начало - и това е нещо. Нататък се оправя сам. Както, всъщност, е било и дотогава в Ливърпул. Не успява дори да играе в бенефисния двубой, толкова тежки са уврежданията на коляното му.
Клубът му помага с плащането на ускорен курс за шофьор на тежкотоварни камиони - той избира това като следващата си професия. Работи в региона, от който е - Стокпорт, Олдъм, около Манчестър. Снабдява пъбовете с бира, взима и допълнителни смени, а според семейството му - работи дори повече, отколкото е необходимо. Но става все по-малко контактен и затворен в себе си, очевидно не успяващ да преодолее случилото се с една толкова обещаваща и бляскава футболна кариера.
Постепенно става все по-трудно и да работи. С годините травмите се обаждат, налага се и постоянно използване на силни медикаменти заради болките в крака. Накрая остава и без работа, а с пенсия на полуинвалид.
По това време е разделен и от съпругата си, рядко успява да вижда и малката си дъщеря Фейт. Те живеят далеч, в другия край на страната, а той има забрана да шофира с това коляно. Почти не може да ходи. Депресията го е завладяла напълно.
През 2003/04 медиите в Англия се сещат за него покрай изригването на сцената на един друг Уейн - с фамилията Рууни. Той помита всичко по пътя си на 16 години и е част от първия тим на Евертън, а после отива в Юнайтед.
Аналогията е ясна - онзи Уейн също бе дете-чудо, но съдбата избра да не стане суперзвезда. Харисън дори е търсен за съвети към Рууни, но не е особено отзивчив към поканите от Sky и други медии.
По това време вече е затворен за почти целия свят, освен за сестра му и родителите му. Оказва се, че ударите на съдбата далеч не са свършили. Има рак на панкреаса. Една от тезите на лекарите е, че е възможно да се е появил заради огромната доза медикаменти, поглъщана в продължение на почти 20 години. От времената на млад играч с над 20 операции, до късните години на депресия и физически болки в краката.
Уейн Харисън си отиде от този свят преди 10 години, в коледния ден на 2013-а. По някакъв начин - пак игра на съдбата.
На Боксинг дей, 26-и декември 1984-та, Том Соундърс го забелязва и решава, че пътят му към звездите минава през Ливърпул. Това е началото на кариерата, която трябва да е на суперзвезда.
На 25 декември 2013-а, 29 години без един ден по-късно, животът му свършва. Не кариерата. Съкратен и съсипан до голяма степен от играта, която трябваше да го направи световноизвестен.
