Пол Робинсън не обича да се прави на голяма работа и признава, че съвсем не е сред най-знаменитите играчи, обличали фланелката на Нюкасъл. Но все пак неговата история на "Сейнт Джемсиз парк" си заслужава. Струва си от първата до последната дума...
Пол е само на 20, когато през септември 1999 г. е предпочетен да стартира като титуляр за "свраките" в лютото дерби със Съндърланд за сметка на Алън Шиърър. Мениджър на Нюкасъл е Рууд Гулит, а по това време двамата с капитана на Англия са в остър конфликт.
Съндърланд си тръгва с победа с 2:1 от терена на врага, а няколко дни по-късно Гулит подава оставка. "Свраките", които в този момент са в зоната на изпадащите, са поети от сър Боби Робсън.
Всичко обаче може да е доста различно. Особено за главния герой на нашия разказ.
Робинсън асистира на Киърън Дайър за първия гол в мача и роденият в Съндърланд нападател е убеден и до ден-днешен, че е заслужавал правото да започне като титуляр срещу клуба, който е подкрепял като дете, и по който е лудо цялото му семейство.
"Винаги ще припомням, че беше 1:0 за нас, когато излязох - шегува се Робинсън. - Аз съм много уверен човек и все още смятам, че заслужавах да съм титуляр винаги, независимо дали на мястото на Алън, Дънк (Дънкан Фъргюсън) или някой друг. Шиърър беше изгонен срещу Астън Вила в първия мач за сезона и започнах срещу Уимбълдън, тъй като той беше наказан. Избраха ме за играч на мача. Дербито беше в междинен кръг - във вторник или сряда, - а предишния ден по време на тренировката ме дръпнаха настрана, за да ми кажат, че започвам от първата минута. Изобщо не се притесних и си помислих: "Играх добре в събота, защо да не играя пак?" Но беше доста гадничко да те освиркват членовете на собственото ти семейството от гостуващия сектор на стадиона, както и половината от феновете на Нюкасъл."
Въпреки напрежението между нападателите, създадено от Гулит през есента на 1999-а, Пол винаги се е прекланял пред Шиърър и таланта му.
"Изработих гола, играх добре и вдигнах феновете. На полувремето всички, включително Алън и Дънк, говореха, че трябва да продължим така, да ги натискаме и да вкараме втори. Независимо от всичко, Алън беше професионалист и "джорди" до мозъка на костите си. Можеше да отиде в Манчестър Юнайтед или Барселона, но се завърна у дома, за да спечели нещо със своя роден клуб. През всичките години, откакто се помня, той е най-добрият английски централен нападател, когото съм гледал.
Той се държа фантастично с мен тогава. Плесна ме по врата след мача и ми каза: "Браво, добра работа!". Очевидно не знаех какво се случва с Гулит, защото бях фокусиран върху играта си, но на заден план вреше и кипеше. Държах главата си наведена, работейки здраво, за да ме пуснат и в следващия мач, но се усещаше, че нещо не е наред.
Обади ми се баща ми, докато се прибирах след мача. Попита ме дали съм гледал "Match Of The Day". Когато си пуснах повторението, видях интервюто на Гулит и бях поразен. Помислих си, че с него е свършено, беше ясно, че си тръгва. Той казваше, че съм играл фантастично и всичко се е променило, когато са влезли Шиърър и Фъргюсън. За мен беше добре, но той ме постави в менгемето между тях двамата."
Пресичане на вражеската линия
Може да е израснал, мечтаейки да носи червено-бялото на Съндърланд, а не черно-бялото на Нюкасъл, но след като преминава при "свраките" от Дарлингтън през 1998-а, Робинсън се отдава изцяло на клуба. Признава обаче, че "предателството" е било прието трудно от членовете на фамилията му.
"Отидох на проби в Съндърланд и ми казаха, че имам целия талант на света, но съм твърде дребен. Имаха шанса да ме вземат и на 14, и на 15... Говореше се, че са имали интерес в последната ми година в Нюкасъл, но в крайна сметка подписах с Уимбълдън. Просто исках да играя футбол, а Нюкасъл беше във Висшата лига. Това отказва ли се? Семейството ми се радваше за мен да отида от третодивизионния Дарлингтън в Премиършип, но всички те са страшно запалени по Съндърланд.
Играехме с резервите срещу Съндърланд на "Кингстън Парк" (в предградията на Нюкасъл - б.пр.), а на трибуните бяха дошли по-големият ми брат и баща ми. Вкарах уникален гол. След мача видях татко и го попитах: "Къде е Крис?", а той ми отговори: "Тръгна си веднага след гола ти." Брат ми се изправил на крака, попляскал малко, след което се качил в колата и отпрашил. Отдолу под якето бил с фланелка на Съндърланд...
От друга страна не мисля, че бяха чак толкова разстроени от това, че отидох в Нюкасъл. Преди дербито си бях казал, че няма да празнувам при гол, но когато топката влезе след удара на Киърън, напълно откачих. Исках да ги разбием!"
Пристигането на сър Боби и усмивката на Шиърър
След като Боби Робсън поема Нюкасъл, отборът се съживява. Робинсън казва, че легендарният специалист е "направил чудеса" за него през няколкото месеца, които прекарват заедно. И че е настъпила една забележима промяна от момента, в който Гулит е напуснал за сметка на бившия селекционер на Англия.
"Алън отново се усмихна - разказва той. - Той беше капитан на Англия. Очевидно никой не е по-голям от клуба и той не вземаше еднолични решения или нещо подобно, но управляваше съблекалнята. Не го казвам в лошия смисъл. Всички го обичаха и знаеха, че ако е щастлив, ще вкарва по два-три гола всеки мач."
В първия домакински двубой на Робсън Шиърър нанизва пет!
Жертвата е Шефилд Уензди, а резултатът - 8:0. Робинсън, който никога не вкарва във Висшата лига за "свраките", разказва през смях как е бил поставен на място от Шиърър, когато е поискал да изпълни спечелена от самия него дузпа.
"Легнах за една дузпа и взех топката: "Може ли да я бия аз и да запиша първия си гол, ти вече вкара четири?" - попитах с надежда. - А той изстреля: "Не!". "Стига, човече!" - продължих аз, спорейки с него пред 42 хил. души. - Но следващото, което направи, бе да ми извика да се ш**ам. Аз пък си помислих: "Дано копелето пропусне!". Когато вкара, първият човек, на когото се нахвърли да празнува, бях аз. Каза ми, че съм нахалник. Беше майтап, но аз отчаяно исках да вкарам. Но все пак знаейки късмета си, така или иначе щях да изпусна дузпата."
Едно от най-стойностните качества на Робсън е способността му да поддържа морала на играчите, дори когато се наложи да ги изобличи. А Робинсън има опит от първа ръка за това, след като попада под светлините на прожекторите по грешни причини.
"Дадох интервю за вестник, в което си изпях всичко. Мислех, че репортерът ми е приятел. На следващия ден почуках на вратата на кабинета на сър Боби, а той ми посочи последната страница и просто попита: "Какво е това?" Бях споменал името му, казвайки, че не ми се дава достатъчно шанс, но беше извъртяно така сякаш го обвинявам. Забрани ми да говоря с медиите, а като си тръгвах, започна да се смее. Помислих си: "Да не се бъзика нещо с мен?" Не можех да проумея какво се бе случило току-що. Той беше невероятен и подреди отново къщичката, след като Гулит я бе разбутал."
Единственото му съжаление
Пол казва, че ако може да върне времето, не би напуснал Нюкасъл, за да отиде в Уимбълдън през 2000 г. След трансфера в Лондон започва упадък в кариерата му, от който никога не успява да се възстанови.
"Не бих казал, че обвинявах Боби за напускането си. По-скоро нещата опираха до моето отношение в онзи момент. Той трябваше да постигне бързи резултати и това означаваше да пуска Алън, Дънк и Роб Лий. Аз бях едва трети-четвърти избор и се чувствах отхвърлен, но с възрастта проумях нещата. Беше прибързано решение, но си поемам цялата отговорност. Имаше договор на масата за още няколко години, но аз бях младо момче, което искаше да играе футбол. Парите също ми завъртяха главата. Без съмнение това беше най-лошото решение в цялата ми футболна кариера."
След 24 мача за Нюкасъл, Робинсън прекарва три години в Уимбълдън със само четири двубоя в Премиършип, преди да премине през Блекпул, Хартлипул, Йорк Сити и Торки, където приключва професионалната му кариера през 2006 г.
"Всичко си беше моя собствена глупава грешка - връща лентата Пол. - Седях си сам в апартамент в Лондон с пари в банката, но без да имам какво да правя, без приятели, без семейство... Това беше изключително самотен период в живота ми. Ако не бях избил мислите от главата си, не знам какво щеше да се случи. Прибрах се у дома и пет месеца - нищо. Агентът ми ми съобщаваше кои клубове се интересуват, но аз му казвах, че съм приключил. Вече не се наслаждавах на футбола. Но отидох в Блекпул и започнах да се чувствам добре, след това в Хартлипул искаха да видят дали все още имам хъс, преди да ми предложат нещо. В първите шест мача от сезона бях голмайстор с девет попадения, но след това се контузих. Прибързах със завръщането си и травмите продължиха. Бях на 27, когато се отказах."
Днес Пол Робинсън се радва на щастлив живот със съпругата си и трите им деца. Все още има хора, които го спират на улицата и го питат:
- Ти не беше ли Пол Робинсън?
- Все още със си аз, не съм умрял - отговаря им с усмивка.
"Не съжалявам за нищо. Ако нещата се бяха развили по различен начин, нямаше да срещна красивата си жена и да имаме прекрасните си деца", тегли чертата Пол.
А всеки път, когато покажат Алън Шиърър по телевизията, казва с гордост на наследниците си: "Вижте го, вижте го! Той е велик, а татко е играл с него!"
