Светът на спорта е пълен с всякакви традиции и ритуали. Във футбола новите получават "бойно кръщение" в съблекалнята от "старите кучета". Последните по традиция са най-влиятелните фигури, тарторите, които се ползват с най-големите привилегии. Историите са безброй.
Но в автомобилния спорт като че ли не са толкова много. Особено във Формула 1, която е изключително затворена общност и рядко прави обществено достояние своите традиции и суеверия.
Но винаги се намират добри разказвачи, които да изкарат нещо "по-така".
Един от тях се оказа бившият първи механик на болида на Кими Райконен от времето на финландеца в Макларън Марк Пристли. Той работеше във Формула 1 до 2009 г., след което премина за кратко във Формула 2, а в момента поддържа канал в YouTube и от време на време се появя като гост-анализатор в ефира на BBC и Sky Sports F1.
Марк осъзнава, че потъпква правилата, но не се страхува да разказва за "кухнята" на Макларън. А и мина доста време, откакто напусна екипа. През 2017 г. той издаде книга с мемоари със заглавие "Механик: Тайният свят на Формула 1".
В нея изобилства от любопитни моменти, а един от тях е лудата традиция в бившия му тима да се сбогуват с хората, напускащи екип, превръщайки ги в... смърфове.
"Това беше стара традиция в Макларън. Когато някой напускаше отбора, независимо от позицията му - механик, инженер, шофьор на камион или някой друг, който се пенсионираше или отиваше да работи другаде - той беше неотлъчно придружван в последния си ден на пистата от останалите в тима. А безалтернативният край беше само един: да бъде боядисан в синьо.
Имахме много ярко синьо багрило на прах - обикновено се добавяше към спирачната система на автомобилния двигател. Чрез него си помагахме да откриваме течове, защото обагрени по този начин, течностите лесно се забелязват. А нашият прах беше в особено ядрена и концентрирана форма: една щипка беше достатъчна, за да оцветим цял басейн в синьо. Сериозна работа, казвам ви!
Същността на изпращането беше в това леко да поръсим заминаващия си със синия прах и след това да го полеем с вода. И човекът моментално се превръщаше в смърф!
Това се случи на много колеги през всичките ми години в Макларън. А най-интересното е, че цветът остава с дни, ако не се измие старателно и навсякъде максимално бързо.
Спомням си как приложихме шегата на един приятел, който две седмици по-късно отишъл на лекар за тест на слуха. Докторът погледнал в ухото му и смутено казал: "Извинете, господине, не мога да разбера причината, но тъпанчето ви е яркосиньо!" И приятелят ми трябвало да се обяснява какво и как.
Но това беше традиция. Всички минаваха под ножа и никой не успяваше да избегне "рисуването". С изключение на онези мъдреци - като мен -, които имаха мозъка да не казват на никого, че напускат до последния кръг преди края на сезона.
И така, когато вече бе ясно, че Кими си тръгва, ми щукна, че никога не бих го пуснал без да се спази традицията. Дотогава вече бяхме изградими страхотни отношения. Сприятелихме се както на пистата, така и извън нея, ходехме на партита заедно и имахме страхотни моменти. Бяхме най-добри приятели и често излизахме, така че всички предпоставки изглеждаха перфектни.
Преди последната му седмица преди трансфера във Ферари, си помислих: "Ще го украся добре." Но да боядисаш голяма звезда, която все още е част от отбора, в синьо, може да стане причина да те уволнят.
Но аз продължавах да го дебна цяла седмица и когато пристигна на пистата в Сао Пауло за последния си състезателен уикенд, му казах: "Нали знаеш, че когато някой напуска Макларън, го боядисват в синьо, приятелю?" Кими се поизнерви доста, но се опита да скрие нарастващия си гняв. "Няма да ме хванете, пич. Ще ме чака хеликоптер веднага след състезанието." Само се усмихнах: "Е, ще видим." Не се съмнявах, че Кими наистина ще скочи веднага в хеликоптера, за да избегне въпросите на досадната преса.
Истината е, че нямах готов план за превръщането на замисъла ми в реалност. Уикендът продължи, а аз периодично си го дразнех по въпроса. Само му се усмихвах, а той ми показваше среден пръст.
Виждах, че му е неприятно, но аз като пълен идиот бях решен, че в края на краищата ще се опитам да го оцветя.
Беше ми ясно - няма да имам шанс да го направя след състезанието, както с механик или шофьор на камион. И разработих глупав, детски и нелеп, но и забавен план.
Той се състоеше в следното: когато Кими трябваше да се отдалечи от болида, за да разговаря с инженерите или до тоалетна, щях да изсипя малко прах в състезателните му ръкавици. За двучасово състезание ръцете му трябваше да се изпотят достатъчно в непоносимата бразилска жега.
Знам какво си мислите: "Какъв идиот!" Точно така! Абсолютно идиотска идея, да не говорим за реализирането й. Но аз го направих точно така.
Случи се по време на интервюто, което даваше на Мартин Брандъл и в което бе попитан защо е пропуснал фотосесията с Пеле, а той отговори с превърналото се в световен хит: "Ср*х!".
И не лъжеше. Но докато той си вършеше работата, аз му сложих синия прах в ръкавиците, след което му ги подадох с каменно лице.
Когато Кими влезе в болида, се уверих с очите си, че ги слага. Тогава му пожелах късмет, но в един момент ми стана кофти, обзе ме страх. Ако видеше боята, това щеше да е краят ми. Състезанието можеше да е пълен провал, ако разбереше какво съм направил, защото щеше да мисли само за това. Кими винаги е бил много ревнив към състоянието на ръкавиците си. Ако не друго, то поне предварително бях проучил, че не е алергичен към тази боя.
И така, той си тръгна, а аз се върнах в бокса. Седях, гледах състезанието и осъзнах колко много се прецаках. Дори си мислех, че това може да е последното ми състезание като механик в Макларън.
Кими стартира втори, но бе изпреварен от двама и се движеше четвърти. Отчаяно се надявах, че ще стигне до подиум, ще свали ръкавицата си и ще махне на публиката с яркосините си ръце. Но в крайна сметка това не се случи. И може би за щастие.
Но веднага след състезанието дойде в бокса и подаде ръка на Рон Денис. Ръката на шефа посиня. Ръката на съпругата му, която също благодари на Кими, и тя посиня! Шефът на Мерцедес Норберт Хауг и жена му също стиснаха ръката на Кими - и също се "заразиха"! Доволен брой от хората ни бяха маркирани в синьо...
Можете да си представите какво си мислех. Бях се заврял в миша дупка. И чувах Рон да крещи: "Който е направил това, вече е безработен!" Тогава наистина си мислех, че съм приключил курса. Изпаднах в паника и в пълна степен осъзнах грешката си. Тогава Кими се върна в нашата част на бокса и бършейки сините си длани със салфетки, изсумтя към мен: "Копеле мръсно! Ще те запомня и ще ти го върна!"
Изпитах голямо облекчение, защото той не изгаряше от омраза към мен. И преди ми беше говорил така. Идеята му беше, че ще ми го върне тъпкано, и определено успя да го стори. Но липсата му на истински гняв у него ме накара да се почувствам по-добре.
Но все още страшно се боях за работата си и прекарах самотна вечер, криейки се от страх - дори отидох на партито на Red Bull. И на него научих, че историята се е разпростяла сред всички тимове. Освен това някои от шефовете на отборите ме поздравяваха. Флавио Бриаторе от Рено се приближи към мен и ми каза: "Знаеш ли какво? Това беше страхотно! Ако имаш нужда от работа, само ми се обади и още утре те взимам."
И така до края на партито, вместо пълно унищожение, имах три-четири предложения за ново работно място.
Но се оказа, че ще избегна разстрела от своите.
Големият ми коз беше Мартин Уитмарш (управляващ директор и вторият най-силен човек в Макларън) благодарение на когото получих единствено последно предупреждение от босовете. Вярно е, че в началото трябваше да изтърпя няколко доста неприятни срещи с мениджъра Дейв Райън. В края на един страховит монолог за това как съм подвел екипа, когато HR служителят вече бе напуснал стаята, Дейв се обърна към мен и ми каза: "Слушай, пич, всичко това е много сериозно, не го прави повече. Но да ти кажа истината аз също съм получвал последно предупреждение като механик. И Рон е получавал, и кой ли не... Не е толкова страшно."
Признавам си, че идеята беше ужасна. Но пък изпълнението беше страхотно, а резултатите - великолепни. Ръцете на Кими бяха като на Татко Смърф. А единственото, за което съжалявам и до днес, е, че не се качи на подиума, за да помаха на феновете."
