Гениалните спортисти често са противоречиви личности в живота. Точно такъв човек е и Вилхелм Щайнц - първият официален световен шампион в историята на шаха. През 64-годишния си земен път той вижда всичко - блясък, слава, бедност, победи и поражения, както и трагичния край на хората, които най-много обича. Животът му угасва в психиатрична болница точно преди 120 години - на 12 август 1900 г.
Роден в гетото
Когато чуем "гето", обикновено си представяме престъпните квартали на Америка, пълни с чернокожи момчета с пистолети и наркодилъри на всеки ъгъл. Случаят на Щайниц не е точно такъв, но еврейското гето в Прага през 30-те и 40-те години на миналия век не е мястото, което бихте си избрали за родно. И въпреки че няма тъмнокожи момчета, въоръжени до зъби, бедността в този район е ужасяваща. Волф (той сменя името си на Вилхелм по-късно) е 13-тото дете в семейството, а пояснението, че основната задача на родителите му е да изхранят многочленната фамилия, вероятно е излишно.
Но в онези години в еврейските семейства, дори и в условията на тотална нищета, се обръща голямо внимание на образованието. Бащата Йосиф вижда у сина си таланта на шахматист и по всякакъв възможен начин се стреми да поощрява хобито му. Съвсем обяснимо - Волф е на "ти" и с математиката и го изпращат във Виена да учи в политехническо училище.
Пари от залози и сбогом на училището
Именно в австрийската столица Щайниц промени името си на Вилхелм. Просто му допада повече. Далеч от родителските очи обаче кривва от правия път на просветата. Вместо в класната стая, предпочита да се мотае из виенските кафенета и барове, в които печели пари, играейки шах "на вързано". Вилхелм разбира, че шахматът може да е доходоносно занимание и решава да заложи всичко на него.
В политехническото училище също са на мнение, че е по-добре Щайниц да се съсредоточи върху нещо друго. Успехът му е слаб, а учителите рядко му виждат очите. Така Вилхелм започва нов и интересен живот на шахматист-пътешественик.
Щайниц изпреварва времето си
Лондон, Ню Йорк, Баден-Баден - където и да отиде, той сломява съперниците си. Печели турнир след турнир и славата му расте. Идва времето да направя следващата стъпка и да се преборя за нещо, за което никой не се е борил в историята на шаха - за официалната титла на световен шампион. А тя не приляга на нито един от съперниците му повече, защото Щайниц е изпреварил времето си.
Той пръв формулира принципите на позиционната игра, които лежат в основата на съвременния шах, изпращайки в калта романтичната комбинационна игра, която доминира дълго преди появата му.
Това е истинска революция.
Един от малкото, които могат да дадат отпор и да се противопоставят на Вилхем на дъската с фигурите, е Йохан Цукерторт. Именно с него играят първия мач за световната титла през 1886 г. Експертите отбелязват, че освен гениален шахматист, Щайниц притежава и изумителна интуиция, която му помага да предскаже бъдещите комбинации на противника с удивителна точност. Вилхелм печели мача и слага короната на световен първенец, след което я защитава успешно още няколко пъти. Всичко това продължава до 1894-та, когато с Вилхелм започват да се случват странни неща.
Семейната драма и опустошителната депресия
През 1894 г. Щайниц губи световната титла за сметка на Еманюел Ласкер. Основната причина за поражението му не е, че е пропилял таланта си, а се дължи на покъртителна семейна драма. Малко преди финала той първо губи любимата си 18-годишна дъщеря, а след това умира и съпругата му. Дълбока депресия, тъга, безсъние, дезориентираност... Вилхелм няма шанс да се концентрира изцяло върху дъската. Животът му се преобръща изцяло от семейната драма, която засенчва всяко негово начинание. По това време той е и в издателския бизнес и продава успешно шахматно списание, но съсипан от мъка, се отказва от него.
След известно време Щайниц започва да се съвзема и веднага хвърля ръкавицата към Ласкер за реванш. Двете страни постигат споразумение за нов в мач в Москва. Вилхелм е изпълнен с надежда, че ще детронира шампиони, но губи за втори път. След поражението Щайниц решава да остане в Русия, където среща огромно уважение в шахматните среди, за да заработва като треньор, консулант и автор на шахматна литература.
Психиатрията
За да диктува свои стратегии, мисли и записки, Вилхелм наема стенографка, която да го посещава в хотелската му стая. Жената бързо забелязва, че нещо в поведението на шахматиста не е както трябва. Говори си сам, клати главата си по неестествен начин и дълго гледа в точка през прозореца, забравяйки за нейното присъствие. Разтревожена за състоянието на Щайниц, стенографката разказва на собствениците на хотела преживяванията си и те решават да му помогнат.
Извикан е лекар, който му предлага да се подложи на безплатно лечение в московска психиатрична болница. Изненадващо, но няма никаква нужда да принуждават или насилват шахматиста да поеме към психиатрията. Явно самият той отлично е разбирал, че с него се случва нещо, което не е съвсем в реда на нещата.
Никой не вярва, че той е бившият световен шампион
В лудницата е пълно с "наполеоновци", няколко, които твърдят, че са Александър Велики, и други характерни за подобен вид лечебни заведения случаи. Щайниц обаче е адекватен, а лекарите смятат, че състоянието му се дължи на временен срив на психиката. Никой от тях обаче не му вярва, че лекуват гениален шахматист и бивш световен шампион.
Съвсем случайно млад лекар и начинаещ почитател на играта дочува разговор на свои колеги от клиниката. И решава да провери дали леко лудналият мъж наистина знае как се играе шах. Не му трябва много време, за да проумее истината и Щайниц го побеждава в три поредни партии за норматив.
Отношението към Вилхелм се променя драстично и по-малко от месец по-късно той вече е в Америка, където се мести по време на славните дни в кариерата си. Те обаче са зад гърба му, а джобовете му са празни. Някогашното момче от еврейското гето в Прага не може нищо друго освен да играе шах. Щайниц бързо получава нов нервен срив и отново се озовава зад решетките на лудницата. Този път в Ню Йорк. Американските лекари обаче не успяват да намерят правилния подход към гениалността му и големият шахматист си отива на 64-годишна възраст - беден, съсипан и неразбран.
